ушите, но и мустаците.
Подир един час, в отговор на сигнал от брега, капитан Трефетен беше изпратил от „Анхелика“ лодка и двамата младежи вече си казваха сбогом.
Още две подробности, Франсис. Първо, забравих да ти кажа, че Леонсия съвсем не е Солано, макар и да мисли, че е. Каза ми по самият Алфаро. Тя е осиновено дете и старият Енрико направо я боготвори, при все че в жилите й не тече нито неговата кръв, нито кръвта на неговия народ. Алфаро не ми обясни как точно стои тая работа, но ми каза, че в нея нямало нищо испанско. Дори не зная дали е англичанка или американка. Говори доста добре английски, обаче по е научила в манастира. Виждаш ли, тя е била осиновена, когато е била съвсем малка, и никога през ум не й е минавало, че Енрико не й е баща.
— Нищо чудно тогава, че у нея имаше презрение и омраза към мен, тоест към теб — изсмя се Франсис, — щом е вярвала, пък и още вярва, че си забил нож в гърба на родния й чичо.
Хенри кимна и продължи:
— Другото нещо е доста важно. Това е законът. Или по-скоро липсата на закон. Тук, в тая затънтена дупка, си правят каквото поискат. Панама е далече, а губернаторът на този щат или област, или каквото е там, е един сънлив дядо Силен7. Човекът, от когото трябва да се пазиш, е шефът на полицията в Сан Антонио. Той е малък цар в този пущинак, а това, че е подло човече, мога да ти подпиша. Подкупничество е твърде слабо определение за някои от неговите тъмни сделки, а е жесток и кръвожаден като невестулка. А да осъди някого на смърт, за него е върховна наслада. Душа дава да беси хора. Каквото и да правиш, винаги се пази от него… Е, хайде, довиждане. Каквото и да намеря на Бика, половината е твое… И гледай да сложиш пръстена на пръста на Леонсия.
Подир два дена, след като мелезът капитан разузна на брега и се върна със съобщението, че всички мъже от семейството на Леонсия отсъствуват, Франсис слезе на брега, където я бе видял за първи път. Нямаше и следа нито от девойки със сребърни револвери, нито от мъже с пушки. Всичко тънеше в мир и единственото живо същество на брега беше едно дрипаво индианче, което при вида на монетата веднага се съгласи да занесе бележка на младата сеньорита в голямата хасиенда. Докато пишеше набързо на листче, откъснато от бележника си: „Аз съм човекът, когото взехте за Хенри Морган, и Ви нося вест от него…“, Франсис съвсем не подозираше, че е пред прага на редица злощастия, които щяха да го сполетят със същата бързина и стремителност, както и при първото му идване.
Всъщност, ако можеше да надзърне над издатината на скалата, о която се беше облегнал, докато съчиняваше бележката до Леонсия, щеше с изненада да види самата млада дама да излиза като морска богиня от водата след освежаваща баня. Но той спокойно продължаваше да пише, а индианчето бе погълнато от тази операция още повече от него, тъй че след като заобиколи скалата, Леонсия ги забеляза първа. Тя се сдържа да не извика, обърна се и побягна слепешката към зеленото прикритие на джунглата.
Почти веднага след това уплашеният й писък го предупреди, че тя е някъде наблизо. Бележката и моливът паднаха на пясъка, Франсис се втурна по посока на вика и се сблъска с мократа полуоблечена млада жена, която се дърпаше заднишком от това, което я бе накарало да изпищи. Неочакваното сблъскване изтръгна от нея втори уплашен вик, преди да може да се обърне и да разбере, че това не е нападател, а спасител.
С лице, побеляло от уплаха, девойката се стрелна покрай него и се препъна в индианчето, но не се спря, докато не се озова на открития пясък.
— Какво има? — попита Франсис. — Ранена ли сте? Какво се е случило?
Тя му посочи голото си коляно, където две малки капчици кръв се бяха показали една до друга от две едва забележими ранички.
— Усойница — каза. — Смъртоносна усойница. След пет минути ще бъда мъртва и се радвам; радвам се, защото тогава няма вече да терзаете сърцето ми.
Тя му се закани с пръст, опита се да го укори още веднъж, но не можа да проговоря и падна в безсъзнание на пясъка.
Франсис знаеше за змиите на Централна Америка само онова, което бе чувал от хората, но и то беше достатъчно страшно. Разправяха, че дори мулета и кучета умирали в ужасни мъки пет или десет минути след ухапване от змийчета, дълги две-три педи. „Нищо чудно, че припадна — помисли си той; — без съмнение това е влиянието на тази ужасно бързо действуваща отрова.“ Знанията му за лекуването при ухапване от змия почиваха също върху чутото, но в паметта му проблесна мисълта, че трябва да се направи турникет, за да се спре кръвообращението над раната и да не се позволи отровата да стигне до сърцето.
Той извади носната си кърпа, върза я хлабаво над коляното на девойката, вмъкна под нея изхвърлена от морето пръчка и с въртене жестоко пристегна кърпата, После, пак според онова, което беше чувал, с бързи движения отвори малкото острие на джобното си ножче, обгори го с няколко клечки кибрит, за да го обеззарази, и внимателно, но неумолимо го заби в двете ранички, направени от зъбите на змията.
Сам той беше уплашен до смърт, действуваше с трескава пъргавина и се опасяваше, че всеки момент прекрасното тяло пред него може да се свие от гърчовете на смъртта. Според това, което беше чувал, жертвите на змийската отрова започвали бързо да подпухнат до невероятни размери. Преди още да свърши с отварянето на раните от змийските зъби, беше решил какви ще бъдат следващите мерки. Първо, щеше да изсмуче по възможност всичката отрова; след това да запали цигара и да обгори с нея отворените рани.
Но още докато правеше кръстообразните разрези с върха на ножчето си, девойката неспокойно се размърда.
— Легнете! — заповяда Франсис на Леонсия, която седна тъкмо когато той се наведе, за да изсмуче отровата.
В отговор получи звънка плесница от малката й ръка. В същия миг от джунглата, подскачайки, се появи индианчето; хванало за опашката мъртво змийче, то го размахваше и възторжено крещеше:
— Лабари! Лабари!
Франсис схвана тези викове в най-лош смисъл.
— Легнете и мирувайте! — рязко повтори той. — Нямате нито секунда за губене.
Но Леонсия не виждаше нищо освен мъртвата змия. Облекчението й бе очевидно, обаче Франсис не го забеляза, защото пак се наведе, за да пристъпи към класическото лекуване на ухапване от змия.
— Да не сте посмели! — заплаши го девойката. — Това е само една наскоро излюпена лабари, ухапването й е безвредно. А аз помислих, че е усойница. Приличат си, когато лабари е още малка.
Тя усети болка от спрелия кръвообращението й турникет, погледна надолу и видя вързаната около крака й носна кърпа.
— О, какво сте направили?
Ярка руменина се разля по лицето й.
— Но това беше само мъничка лабари! — упрекна го тя.
— Вие ми казахте, че било усойница — възрази Франсис.
Леонсия закри, лицето си с ръце, розовите й уши пламтяха. Въпреки това Франсис беше готов да се закълне, че тя се смееше (освен ако не беше изпаднала в истерия), и за първи път разбра колко трудно наистина беше да изпълни поетото от него задължение — да сложи на пръста й пръстен от друг мъж. Затова с усилие на волята той си наложи да не обръща внимание на нейната хубост и чар и жлъчно подхвърли:
— А сега предполагам, че някой от вашите господа ще ме надупчи целия заради това, че не мога да различа лабари от усойница. Бихте могли да повикате някой от ратаите да го направи. Или може би бихте искали да ми теглите куршума самата вие.
Но тя като че ли не го чу, защото скочи бързо и гъвкаво, както и трябваше да се очаква от създание с такова великолепно телосложение, и затупа с крак в пясъка.
— Изтръпна… кракът ми — обясни тя, този път без да крие смеха, си в шепи.
— Постъпвате съвсем позорно — преднамерено й подхвърли Франсис, — щом смятате, че аз съм убил чичо ви.
При това подсещане Леонсия спря да се смее и лицето й пребледня. Тя не отговори, но се наведе и с треперещи от гняв пръсти се опита да развърже кърпата, сякаш й се гадеше от нея.
