едрия кокал и гърдите. А вие сте наследили всичко това, сър, само че в още по-голяма степен.
Младият Франсис Морган, наследил освен мускулите и много милиони долари, с наслада се отпусна в огромното кожено кресло, протегна крака като някой як лъв от зоологическата градина, преливащ от сили, и погледна едно заглавие в сутрешния вестник, което го осведоми за ново свличане в участъка Кулебра в Панама.
— Ако не знаех, че ние, Моргановците, нямаме тази склонност… — той се прозина, — щях вече да затлъстея от такъв живот… Нали, Паркър?
Възстаричкият камериер, несметнал за нужно да отговори веднага, се стресна от резкия въпрос, нарушил паузата.
— О, да, сър! — побърза да каже той. — Искам да кажа не, сър! Вие сте във великолепно състояние.
— Нищо подобно — убедително му възрази младежът. — Може да не затлъстявам, но положително започвам да се отпускам… Нали, Паркър?
— Да, сър! Не, сър… не, искам да кажа не, сър! Вие сте си съвсем същият, какъвто бяхте преди три години, когато се върнахте у дома от колежа.
— И реших, че безделието е мое призвание — изсмя се Франсис. — Паркър!
Паркър се превърна целият в слух. Господарят му се задълбочи в размишления, сякаш въпросът бе от изключително значение, и задърпа щръкналите космички на малките, приличащи на четка за зъби мустачки, които си беше пуснал напоследък.
— Паркър, отивам на риболов.
— Да, сър.
— Поръчал съм да ми пратят няколко въдичарски пръта. Моля ти се, сглоби ги и ми ги донеси да им хвърля едно око. Влязло ми е в ума, че две седмици в гората ще ми дойдат много добре. Ако не го направя, положително ще започна да трупам тлъстини и ще опозоря цялото родословие. Спомняш ли си за сър Хенри?… За стария чудак сър Хенри, стария пират и главорез?
— Да, сър; чел съм за него, сър.
Паркър се спря на прага и зачака този миг, когато словоохотливостта на младия му господар ще се поизчерпи и ще му позволи да излезе и да изпълни поръчението.
— Не че мога чак да се гордея с него, дъртия пират.
— О, не, сър! — запротестира Паркър. — Той е бил губернатор на Ямайка. Той е умрял, заобиколен от почит.
Голям късмет, че не е умрял на бесилката — засмя се Франсис. — Всъщност той е единственият позор за семейството, което е основал. Но това, което исках да кажа, е, че съм го проучил много внимателно. Той се е грижил за фигурата си и умрял с тънък кръст, слава богу. Оставил ни е хубаво наследство. Ние, Моргановците, не можахме да намерим неговото съкровище, но тънкият кръст, който ни е завещал, е наследство, по-скъпо от разни рубини. Това се нарича „установена родова черта“, поне така са ме учили професорите по биология.
При настъпилата тишина Паркър беззвучно се измъкна от стаята, а Франсис Морган се задълбочи в статията за Панама и научи, че каналът надали ще бъде отворен за преминаване през следващите три седмици.
Един от телефоните иззвъня и по електрическите нерви на постигналата съвършенство цивилизация съдбата за първи път протегна своите пипалца и се свърза с Франсис Морган в библиотеката на господарската къща, която баща му беше построил на Ривърсайд Драйв.
— Но, скъпа госпожо Карудърс! — възрази Франсис в слушалката. — Каквото ще да е, то е само местна паника. „Тампико Петролиъм“ се държи. То не е спекулантско предприятие. Вложените в него пари са сигурни. Дръжте акциите. Не ги изпускайте… Тука трябва да е дошъл някой минесотски чифликчия, който се мъчи да откупи повечко акции, понеже му се виждат сигурни, каквито са си… Какво от това, че са се качили с два пункта? Недейте продава. Това не е нито лотария, нито рулетка. Това е честно промишлено предприятие. Съжалявам, че е огромно по размери, иначе щях да го финансирам съвсем сам… Слушайте, моля ви се, нищо не рискувате! Та сегашната ни поръчка за цистерни е за по-вече от милион долара! Нашата железопътна линия и трите ни петролопровода струват повече от пет милиона! Ами че действуващите кладенци ей сега дават петрол за стотина милиона и ние се чудим как да го извозваме на брега при танкерите. Тъкмо сега му е времето човек да вложи капитала си. Още година-две и държавните облигации ще изглеждат съвсем нищожни в сравнение с вашите акции…
Да, да, моля. Не обръщайте внимание на борсовите колебания. И моля ви се, преди всичко аз не съм ви съветвал да ги купувате. Никога не съм давал такива съвети на никой приятел. Но щом вече ги имате на ръка, ще държите здраво. „Тампико Петролиъм“ е сигурен като Английската държавна банка… Да, Дики и аз разделихме печалбата снощи. Чудесна компания и страшен късмет… Ха-ха! Моят темперамент ли? Ха-ха!… Да?… Кажете на Хари, че ще се махна за една-две седмици… На риба, пъстървички; нали знаете: пролет и поточета, мъзгата кипи, всичко напъпва и цъфти и тъй нататък… Да, довиждане и дръжте на „Тампико Петролиъм“. Ако цената поспадне, след като този минесотски чифликчия спре да я вдига, купете си още малко — и аз така ще направя. То е все едно да намериш пари на пътя… Да… Да, разбира се… Тези акции са твърде сигурни, за да си позволи човек да ги продаде при такова повишение, защото може вече да не слязат по-надолу… Разбира се, зная какво приказвам… Да, да… Довиждане.
Той придърпа към удобното си кресло лентата на телеграфния апарат, свързан с борсата, лениво плъзна поглед по нея и с леко нарастващ интерес прочете съдържащото се там съобщение.
Паркър се върна с няколко тъннчки въдичарски пръта, всеки от тях блестящ бисер на майсторска и художествена изработка. Франсис скочи от креслото, захвърли настрана и забрави телеграфната лента, с възторжена радост, като хлапе, заразглежда играчките и се залови да ги опитва една след друга, да ги размахва така, че рязко да изсвирват във въздуха като камшик, бавно, с внимателно и отмерено движение да ги вдига към високия таван, сякаш хвърля въдица в някакъв невидим вир в другия край на стаята, където има спотаена пъстърва.
Един от телефоните иззвъня. На лицето му мигновено се изписа раздразнение.
— За бога, обади се ти, Паркър! — заповяда той. — Ако е някоя глупачка, която играе на борсата, кажи й, че съм умрял или съм пиян, или болен от тифус, или се женя, или ме е сполетяло някакво друго бедствие.
След краткотраен разговор, воден от страна на Паркър със сдържан и нисък тон, който напълно подхождаше на студеното, строго, благородно величие на стаята, той каза в слушалката: „Една минутка, сър!“, запуши я с ръка и рече:
Обажда се господин Баском, сър. Иска да говори с вас.
Кажи на господин Баском да върви по дяволите — отговори Франсис и замахна с пръчката така, че ако на нея наистина имаше влакно и ако бе литнало по пътя, начертан от възхитения му поглед, то щеше да мине през прозореца и вероятно щеше да стресне градинаря, който коленичеше вън над пресаждания от него розов храст.
— Господин Баском казва, че се отнася до борсата, сър, и че би искал да поприказва с вас само за един миг — настоя Паркър, но толкова деликатно и меко, сякаш само повтаряше някакво незначително и маловажно съобщение.
— Добре — Франсис грижливо опря пръчката на масата и отиде при телефона.
— Ало! — обади се той в слушалката. — Да, аз съм Морган. Казвайте. Какво има?
Той слуша около една минута и ядно прекъсна говорещия:
— Да продаваме ли? Ще има да вземате! Нищо подобно… Разбира се, радвам се да го чуя. Дори да се качат с десет пункта (което няма да стане), нищо няма да продавате. Може повишението да е закономерно и цената вече да не спадне. Акциите са сигурни. Те струват много повече от цената, на която се котират. Хората може и да не го знаят, но аз зная. След една година ще се котират по двеста долара… разбира се, ако Мексико може да спре тези игри на революция… Щом цената падне, ще получите от мен нареждане да купувате… Глупости! Кой иска да контролира акциите? Това е чисто спорадично положение… а? Извинете. Искам да кажа, че е само временно. Сега отивам за две седмици на риболов. Ако курсът спадне с пет пункта, купувайте. Купувайте всичко, което ви предложат. Така е: когато човек притежава почтено предприятие, почнат ли да му се вдигат акциите, това е почти толкова лошо, колкото и когато почнат да падат… да…
