Разбира се… да. Довиждане.
И докато Франсис продължаваше с възхищение да се занимава с въдиците си, съдбата усилено се трудеше в частния кабинет на Томас Ригън в търговската част на града. След като нареди на разните си борсови посредници да купуват акциите на „Тампико Петролиъм“ и пусна по различните си тайни канали за разпространяване на новини загадъчния слух, че нещо не било наред с концесията, дадена на „Тампико Петролиъм“ от мексиканското правителство, Томас Ригън се зае с доклада на собствения си агент, експерт по петрола, който бе прекарал два месеца на самото място, за да разузнае какви са действителните перспективи и възможности на „Тампико Петролиъм“.
Един чиновник влезе с визитна картичка й съобщи, че посетителят е настойчив чужденец. Ригън го изслуша, хвърли поглед на картичката и каза:
— Кажете на този сеньор Алварес Торес от Сиудад де Колон, че не мога да го приема.
След пет минути чиновникът се върна; този път на картичката беше надраскана с молив някаква бележка. Ригън се усмихна, когато прочете:
Драги г-н Ригън,
Уважаеми сър,
Имам честта да Ви осведомя, че зная нещо за местонамирането на съкровището, което сър Хенри Морган заровил в пиратските си дни.
Ригън поклати глава и чиновникът бе вече почти прекрачил прага, когато господарят изведнъж му извика:
— Поканете го… веднага.
Когато остана сам, Ригън тихичко се засмя на мярналото се в главата му ново хрумване.
— Вчерашно хлапе! — промърмори той през дима от току-що запалената пура. — Мисли си, че може да играе ролята на лъв, както я играеше старият Р. Х. М. Хубавичко кастрене, ето какво му трябва, и старият Томас Р. ще се погрижи да го получи.
Английският език на сеньор Алварес Торес бе толкова безупречен, колкото и модният му пролетен костюм и при все че бледожълтеникавият цвят на кожата говореше за латиноамериканския му произход, при все че в блясъка на черните му очи красноречиво прозираше отдавна сляла се в едно смес от испанска и индианска кръв, той имаше дотолкова нюйоркски вид, че Томас Ригън не би могъл да желае нищо повече.
— Благодарение на големи усилия и дългогодишни проучвания най-после успях да вляза в дирите на златото, плячкосано от сър Хенри Морган — подхвана Торес. — Разбира се, то е на Москитовия бряг. Ще ви кажа веднага, че е на по-малко от хиляда мили от лагуната Чирики и може да се каже, Бокас дел Торо е най-близкият град. Аз съм роден там (обаче образованието си получих в Париж) и зная тази местност на пръсти. Една малка шхуна… разноските са малки, съвършено малки, но затова пък каква отплата, каква награда — съкровището!
Сеньор Торес млъкна от красноречиво безсилие да се изрази по-определено, а Томас Ригън, корав човек, свикнал да има работа с корави хора, се залови да разчепква и живота, и сведенията му като специалист по криминални дела на кръстосан разпит.
— Да — скоро си призна сеньор Торес, — аз съм малко затруднен… как да кажа?… незабавно да намеря средства.
— Имате нужда от пари — грубо отряза борсовият деятел и посетителят утвърдително се поклони с огорчен вид.
Още много неща призна той под огъня на сипещите се въпроси. Да, вярно е, че съвсем наскоро е напуснал Бокас дел Торо, но вярвал, че никога вече нямало да се върне. И все пак би се върнал, ако се окаже възможно да се нареди нещо…
Но Ригън го прекъсна с грубостта на властник, обръщащ се към по-долни човешки същества. Той написа чек на името на Алварес Торес и когато този господин погледна чека, видя вписана сумата хиляда долара.
— Вижте сега какво искам — заговори Ригън. — аз ни най-малко не вярвам на вашите приказки. Обаче имам един млад приятел, обичам това момче от все сърце, но той твърде много скита, привличат го светлините, жените и тъй нататък, кали разбирате? — И синьор Алварес Торес му се поклони, както един светски човек се покланя на друг светски човек. — Та за доброто на неговото здраве, както и на неговата кесия, пък и за спасението на неговата душа, най-хубавото нещо, което би могло да му се случи, е пътешествие за търсене на съкровище, приключение, физическо упражнение и… сигурен съм, че на пълно ме разбирате.
Алварес Торес отново се поклони.
— Вие имате нужда от пари — продължи Ригън. — Помъчете се да го заинтересувате. Тези хиляда долара са за вашите усилия. Съумейте да го заинтересувате така, че да тръгне да търси златото на стария Морган, и ще имате още две хиляди. Съумейте да го заинтересувате до такава степен, че да го няма три месеца — още две хиляди, шест месеца — още пет хиляди. О, повярвайте ми, аз се познавах с баща му. Ние бяхме другари, съдружници, бих… бих казал, почти братя. Готов съм да жертвувам каква да е сума, само да върна сина му в правия път, достоен за истински мъж. Какво ще кажете? Тази хилядарка е ваша за начало. Съгласен ли сте?
С треперещи пръсти сеньор Алварес Торес сгъваше и разгъваше чека.
— Аз… аз приемам — измънка той и взе чак да се запъва от вълнение: — Аз… Аз… Как да се изразя?… Аз съм на вашите заповеди.
След пет минути, когато стана да си върви с най-пълни указания относно ролята, която трябваше да играе, и с историята си за съкровището на Морган, непроменена за убедителност от съобразителния, практичен и търсещ строга последователност борсаджия, сеньор Торес изтърси почти с шеговит, но въпреки това много прочувствен тон:
— И най-смешното в цялата работа, господин Ригън, е, че всичко това е вярно. Промените, които ме посъветвахте да направя в разказа си, го правят да звучи по-достоверен, но той си е достоверен и без тях. Имам нужда от пари. Вие сте извънредно щедър и аз ще направя всичко, каквото мога… Аз… аз се гордея с това, че съм артист. Но самата гола истина е, че ключът за намиране на заровената от Морган плячка не е измислица. Имал съм достъп до книжа, недостъпни за широката публика, което всъщност съвсем не е съществено, защото мъжете от моето семейство (това са мои семейни книжа) са имали същия достъп и мнозина преди мене са се блъскали над тях цял живот в безплодни търсения. И въпреки всичко те са били на прав път с изключение на това, че са се заблуждавали и бъркали мястото с двадесет мили. То си беше посочено в книжата. Бъркали са го, понеже според мен това бе преднамерен трик, загадка, ребус, маскировка, плетеница, която аз и само аз успях да разплета и разгадая. Някогашните мореплаватели всички до един са прибягвали към такива хитрости, когато са чертали картите си. По този начин испанските ми прадеди укрили Хавайските острови с една разлика от пет градуса географска дължина.
Ала всичко това бе съвсем непонятно за Томас Ригън, който се усмихваше, за да покаже, че го слуша, и със същата усмивка прикриваше търпеливото си недоверие на зает делови човек.
Едва си беше отишъл сеньор Торес, и в кабинета въведоха Франсис Морган.
Мина ми през ума да се отбия за малък съвет — каза той, след като двамата се поздравиха. — Пък и към кой друг да се обърна, ако не към вас — нали сте работили в такова близко сътрудничество с баща ми? Доколкото знам, вие сте били съдружници в някоя от най-големите сделки. Той винаги ми е казвал да имам вяра във вашите съждения. И ето ме при вас, а пък имам намерение да отида на риболов. Какво става с „Тампико Петролиъм“?
— Че
Франсис кимна, отпусна се на един стол и запали цигара, а Ригън зачете лентата на борсовия телеграфен апарат.
