По това време племената се събираха тук за разменна търговия; човек можеше да намери кожи от елен лопатар от Сибир, .мамутова кост от Диомндовите острови, моржови кожи от бреговете на Северния ледовит океан, чудновати каменни светилници, които при размяната минават от едно племе в друго, без някой да знае по какъв начин, а веднъж се появи и ловджийски нож английска направа;
и Субенков разбра, че тук бе училището, където се учи география. Защото се срещаше с ескимоси от Нортъновия залив, от остров Кинг и остров Свети Лаврентий, от нос Принц Уелски и нос Бароу. Тези места имаха други имена и разстоянията до тях се! измерваха с дни.
Огромно беше пространството, от което идваха да търгуват тези туземци, а още по-огромно — пространството, от което чрез препродажба бяха дошли каменните им светилници и този стоманен нож. Субенков заплашваше, предумваше, подкупваше. При него довеждаха всеки далечен пришълец, всеки туземец от непознато племе. Споменаваха се безбройни и невъобразими опасности, както и диви зверове. враждебни племена, непроходими гори и могъщи планински вериги; но винаги от отвъдните земи идваха слухове и разкази за белокожи хора със сини очи и руса коса, които се биели като демони и търсели кожи. Те били на изток — далече, далече на изток. Никой не ги бил виждал, но мълвата се предавала от човек на човек.
Това беше трудна школа. Човек не можеше чак толкова лесно да учи география чрез непознати езици, от невежи умове, които смесваха действителността с измислиците и измерваха разстоянията с „нощувания“, а броят на нощуванията се променяше според трудността на преходите. Но най-после до Суков стигна слух, който му вдъхна смелост. На изток имало голяма река, където живеели тези синеокй хора. Реката се казвала Юкон. На юг от Миловския редут в морето се вливала друга голяма
река, която русите наричали Квикпж. Тези две реки били една и съща, гласеше слухът. Субенков се върна в Михаеловск. Цяла година настоява той да уредят експедиция нагоре по Квикш. Тогава се надигна Малаков, руският мелез, за да поведе най-необузданата и свирепа сбирщина от всякакви изчадия мелези авантюристи, надошли от Камчатка. Субенков беше негов помощник. Те преодоляха лабиринтите на необятната делта, стигнаха до Урвите ниски възвишения по северния бряг на КвикИнк и цели петстотин мили с кожени канута, натоварени догоре със стоки за размяна и с муниции, се бориха срещу течението от пет възла на реката, разляла се от две до десет мили на ширина в корито, дълбоко много фадома. Малаков реши да построи форт в Нулато. Субенков настояваше да продължат нататък. Но скоро се примири с Нулато. Наближаваше дългата зима. Щеше да е по-добре да почака. Рано на следващото лято, когато реката се очистеше от леда, той щеше да изчезне нагоре по Квикиак и да доплава до станциите на Дружеството на Хъдсъновия залив. Малаков изобщо не беше чул слуха, че Квик пак е Юкон, а Субенко не му го казваше.
Започнаха да строят форта. Това бе принудителен труд. Високите стени от трупи се вдигаха под звуците на въздишки и стенания на тамошните индианци. Бичът ги шибаше по гърбовете и беше размахван от железните ръце на пиратите. Имаше индианци, които бягаха, а когато ги залавяха, довеждаха ги обратно и ги разпъваха на земята пред форта, където те и тяхното племе се запознаваха със силата на бича. Двама умряха при побоя, други осакагяха за цял живот, а останалите си взеха добра бележка от урока и вече не бягаха. Снегът заваля,? преди фортът да бъде довършен, и тогава настъпи
Времето за кожи. На племето бе наложен тежък данък. Побоищата с юмруци и бич продължиха, а за Да бъде данъкът заплатен, жените и децата бяха
——
един фадом се равнява на шест фута (182 см.) Б. пр.
задържани като заложници и спрямо тях се отнасяха с жестокостта, позната само на крадците на кожи.
Е, това е била сеитбата на кръв, а сега беше дошла жетвата. Фортът бе унищожен. В пламъците на пожара му бяха посечени половината крадци на кожи. Другата половина бе издъхнала при изтезанията. Останал беше само Субенков или Субенков ’и Големия Иван, ако това скимтящо, стенещо нещо на снега можеше да се нарече Големия Иван. Субенков забеляза, че Якага му се хили. Не можеше да се каже нищо против Якага. Белегът от бича още личеше на лицето му. В края на краищата Субенков не можеше да не го оправдае, но не му харесваше мисълта за това, което Якага щеше да прави с него. Помисли си дали да не помоли за милост Мкамък, главния вожд, но разумът му подсказа, че такава молба би била безполезна. После му дойде наум да скъса вървите, с които бе вързан, и да умре в бой. Такъв край щеше да бъде бърз. Но не можеше да ги скъса. Ремъците от еленова кожа бяха много здрави. Докато продължаваше да крои, сети се за нещо друго. Той направи знак да доведат Макамък с преводач, който знаеше езика на крайбрежието.
— О, Макамък — заговори Субенков, — аз нямам намерение да умирам. Аз съм голям човек и би било глупаво да умра. И то си е така: аз няма да умра, Аз не съм като тия, другите мърши.
Той погледна стенещото нещо, било някога Големия Иван, и го побутна презрително с крак.
— Аз съм твърде мъдър, за да умра. Чуй, аз притежавам чудно лекарство. Само аз го зная. И понеже няма да умра, ще разменя това лекарство с теб,
— Какво е това лекарство? — попита Макамък.
— То е необикновено.
Субенков се замисли за миг, сякаш не му се искаше да разкрие тайната.
— Ще ти кажа. Малко от това лекарство, натрито-в кожата, я прави твърда като камък, твърда като желязо, така че никакво режещо оръжие не може да я разреже. Най-силният удар с режещо оръжие е безсилен срещу него. Костен нож става като буца. кал, от него ще се огъне острието на железните ножове, които ние донесохме при вас. Какво ще ми дадеш за тайната на това лекарство?
— Ще ти дам твоя живот — отвърна Макамък
чрез преводача.
Субенков презрително се изсмя.
— И ще бъдеш роб в дома ми, докато умреш. Полякът се изсмя още по-презрително.
— Развържи ми ръцете и краката и да поприказваме — рече той.
Вождът даде знак и когато се видя свободен,
Субенков сви цигара и я запали.
— Това са глупави приказки — поде Макамък. — Няма такова лекарство. Не може да има. Режещото острие е по-силно от всяко лекарство.
Вождът не вярваше, но все пак се колебаеше. Беше видял твърде много успешни магии от крадците на кожи. Не можеше да се усъмни напълно.
— Ще ти подаря живота, но няма да бъдеш роб —
заяви той.
— Още нещо. — Субенков играеше играта си така хладнокръвно, като че се пазареше за лисича кожа. — Това е много необикновено лекарство. Спасявало ми е живота много пъти. Искам шейна и кучета, и шестима от твоите ловци да дойдат с мен надолу по реката да ме пазят, докато стигнем на едно нощуване от Михаеловския редут.
— Трябва да живееш тук и да ни научиш на
всичките ваши магии.
Субенков сви рамене и не проговори. Той пускаше дима от цигарата на студения въздух и гледаше с любопитство това, което бе останало от едрия казак.
— Тоя белег! — каза ненадейно Макамък и посочи врата на поляка, където синкава резка напомняше за удара с нож при едно спречкване на Камчатка. — Лекарството не е добро. Режещото острие е било по- силно от лекарството.
— Ударът бе нанесен от силен мъж. — Субенков се позамисли. — По-силен .от теб, по-силен от най- силния ти ловец, по-силен от него.
С носа на мокасина той допря казака — зловеща гледка, вече в безсъзнание, — чието разпокъсано тяло изтерзаният от болки живот все още не искаше
да напусне.
— А и лекарството беше слабо. Защото на онова място нямаше едни особени зърнести плодове, от
които, както виждам, имате предостатъчно по тия места. Тук лекарството ще бъде силно.
— Ще те пусна да си отидеш надолу по реката — каза Макамък, — ще я имаш и шейната, и кучетата, и
