Джек Лондон
Загубеното лице
Това беше краят. Субенков беше извървял дълга пъртина на горчилки и ужаси, като някой пощенски гълъб, винаги устремен обратно към европейските столици, но тук, далече от всеки друг път, в руска Америка, пъртината свършваше. Той седеше в снега с ръце, вързани на гърба, в очакване на изтезанията и гледаше с любопитство грамадния казак, който лежеше проснат пред него и стенеше от болка. Мъжете бяха приключили с измъчването на великана и го бяха оставили на жените. За това, че те надминаваха мъжете по жестокост, свидетелствуваха писъците на жертвата.
Субенков гледаше и тръпнеше. Не го беше страх от смъртта. Твърде дълго бе рискувал живота си по изнурителния път от Варшава до Нулато, за да изтръпва пред някаква си смърт. Обаче не можеше да се помири с изтезанията. Те оскърбяваха душата му. А това оскърбление на свой ред не се дължеше на някакви си болки, които предстоеше да изтърпи, а на жалката гледка, която щеше да представлява заради тях. Знаеше, че ще моли, ще проси, ще умолява също както Големия Иван и другите преди него. Това нямаше да е приятно. Да загине смело, без унижение, с усмивка и присмех — о, това би отговаряло на желанието му! Но да загуби самообладание, душата му да се преобърне от гърчовете на плътта, да писка и да ломоти като маймуна, да се превърне в животно — о, това бе ужасното за него!
Не бе имало никакъв шанс да се избави. От самото начало, когато бе горял от пламенната мечта за независимостта на Полша, беше станал марионетка в ръцете на съдбата. От самото начало във Варшава, в Санкт Петербург, в сибирските рудници, на
——
1 Поначало Аляска е била открита от руски пътешественици в 1780 г. В 1798 г. е било създадено Руско- американското дружество с монополни права за лов и добиване на изкопаеми. В 1867 г. е била продадена от царското правителство на САЩ. Б. пр.
Камчатка, по разнебитените кораби на крадци на кожи, съдбата го беше водила към този край. Без Съмнение този край е бил изсечен върху основите на живота за него — за него, който беше толкова йзтънчен и чувствителен, чиито нерви стигаха кажи-речи до повърхността на кожата, който беше мечтател и поет, и художник. Преди някой да бе помислил за него, вече е било предопределено това Тръпнещо кълбо чувствителност, каквото представляваше, да бъде обречено да живее сред жестоки, стръвни диваци и да умре в тази далечна полунощна страна, в това безпросветно място отвъд сетните предели на света.
Той въздъхна. И тъй това нещо пред него беше Големия Йоан — Големия Иван, великанът, човекът без нерви, казакът, станал пират, който беше флегматичен като вол, с толкова нечувствителна нервна система, че онова, което беше болка за обикновените хора, за него бе само нещо като гъделичкане. Да, да, и тези индианци от Нулато, ако и те не умееха да намерят нервите на Големия Иван и да ги проследят до корените на гърчещата му се душа! Умееха, и то как! Не беше за вярване, че някой може толкова да страда и пак да остава жив. Големия Иван плащаше за нечувствителните си нерви. Вече беше изтърпял двойно повече от другите.
На Субенков му се струваше, че не ще може още дълго да издържи страданията на казака. Защо Иван не умираше? Той щеше да полудее, ако тези писъци не престанеха. Но когато те престанеха, щеше да дойде неговият ред. А пък и Якага го чакаше и отсега още му се хилеше — Якага, когото едва миналата седмица беше изритал от форта и когото беше шибнал с кучешкия камшик през лицето. Якага щеше да се позанимае с него. Без съмнение Якага пазеше за него по-изтънчени мъчения, по-изискано терзание на нервите. О, това сега трябва да е било нещо изключително, ако се съдеше по вопъла на Иван! Навелите се над него индианки отстъпиха назад със смях и пляскане на ръце. Субенков видя чудовищното нещо, което бяха извършили, и избухна в истеричен кикот. Индианците го изгледаха, смаяни, че може да се смее. Но Субенков нямаше сили да спре.
Това нямаше да помогне. Той се овладя, спазматичните пристъпи бавно стихнаха. Наложи си да
мисли за други неща и се върна към миналото си. Сети се за майка си и баща си, за малкото пъстро пони и французина възпитател, който го учеше да танцува и тайничко му беше дал старо оръфано томче на Волтер. Той видя отново Париж и скучния
Лондон, и веселата Виена, и Рим. И пак видя тази буйна група студенти, лелеяли като него мечтата за независима Полша с полски крал във Варшава. Аха, точно там започна тази дълга пъртина. Е, той бе надживял всички други. Един по един, като започна с двамата екзекутирани в Санкт Петербург, той прехвърли наум как бяха загинали тези смели по дух другари. Тук един бит до смърт от тъмничар, а там, по този път, обагрен с кръвта на заточениците, по който бяха крачили безкрайни месеци, бит и измъчван от казашкия конвой, падна мъртъв втори. Това винаги е било зверство — безогледно, сатанинско зверство. Бяха умирали от треска, в мините, под бича. Последните двама бяха умрели след бягството в бой с казаците и само той бе стигнал до Камчатка, с откраднатите документи и пари на пътник, когото бе оставил повален в снега.
Било е зверство и само зверство. Всичките тези
години, докато със сърцето си беше в ателиета на художници, в театри, в царски дворове, той е бил затворен в кръг от зверства. Беше откупил живота си с проливане на кръв. Всички бяха убивали. Той бе убил този пътник, за да вземе паспорта му. Беше показал, че не е какъв да е човек, като се беше дуелирал с двама руски офицери в един ден. Трябвало бе да покаже колко струва, за да спечели място сред крадците на кожи. Трябвало бе да се добере до това място тука. Зад гърба си имаше хилядогодишния път през цял Сибир и Русия. Не бе могъл да побегне в тази посока. Единственият път е бил напред през мрачното ледено море на Беринг към Аляска. Пътят го бе водил от зверщина към по-безпросветна зверщина. По пламналите от скорбут кораби на крадците на кожи, без храна и без вода, мятани от нескончаемите бури на това бурно море, моряците се бяха превърнали в животни. На три пъти беше потеглял от Камчатка. И три пъти, след какви ли не лишения и страдания, оживелите се бяха връщали обратно на Камчатка. Не бе имало откъде да се измъкне и не бе могъл да се върне по пътя,
по който бе дошъл, защото там го очакваха рудниците и бичът.
У Отново, за четвърти и последен път, бе отплавал на изток. Беше с онези, които първи бяха намерили Прословутите Тюленови острови, но;не се беше върнал с тях, за да подели безценните кожи в разюзданите оргии на Камчатка. Беше се заклел да не се връща. Знаеше, че за да стигне до скъпите му столици на Европа, трябва да върви напред. Затова се беше местил от кораб на кораб и бе оставал в безрадостните нови земи. Другарите му бяха смоленски ловци и руски авантюристи, монголци, татари сибирски туземци; и те си бяха проправили кървав път през диваците на новия свят. Бяха избивали цели селища, които отказвали да платят данък в кожи, а самите те на свой ред бяха избивани от екипажите на корабите. Той и един финландец бяха останали единствените живи от такъв екипаж. Бяха прекарали самотна и гладна зима на безлюден Алеутски остров и спасяването им през пролетта от друг кораб на крадци на кожи бе нещо, което се случва веднъж на хиляда пъти.
Но винаги е бил обкръжен от жестоко зверство. Както беше минавал от кораб на кораб и неизменно беше отказвал да се върне, бе попаднал на кораб, който изследваше южните области. По цялото крайбрежие на Аляска не бяха се натъкнали на нищо освен на пълчища диваци. Всяко пускане на котвата сред стръмните каменисти острови или под навъсените скали на материка бе означавало битка или буря. Или налитаха щормове, които ги заплашваха с гибел, или от брега потегляха канута, управлявани от диви туземци с бойни шарки по лицата, които идваха, за да се запознаят с кървавите достойнства на пиратския барут. На юг, на юг плаваха те, покрай бреговата линия, чак до приказната земя Калифорния. Тук, както се говореше, имало испански авантюристи, които си пробили път нагоре от Мексико. Той беше подхранвал надежди за тези мексикански авантюристи. Избягаше ли при тях, останалото щеше да бъде лесно: година или две (какво значение щеше да има дали са повече или по-малко?) и щеше да стигне в Мексико, сетне — някой кораб и Европа щеше да бъде негова. Но те не срещнаха никакви испанци. Бяха се натъквали само на същата непробиваема стена от зверщина. Обитателите на крайните предели на света, боядисани с бойни шарки, бяха ги пропъждали от бреговете. Най-после, когато една тяхна лодка бе отрязана и моряците избити до един, капитанът бе изоставил търсенията си и бе
отплавал обратно на север.
Бяха минали години. Беше служил под командуването на Тебенков, когато бе изграден Михаеловсският редут. Беше прекарал две години край реката Кускоквим. Две лета бе успявал да стигне до пролива Коцебу.
