орехи, които я бяха задържали над водата. Те я снабдяваха и с питие, и с храна. Обаче Наури не пиеше, колкото й се искаше, нито ядеше до насита. Избавлението беше съмнително. Тя видя на хоризонта пушека на спасителните параходи, но можеше ли да се надява, че някой от тях ще дойде до самотния, безлюден Такокота.
Отначало я измъчваха много труповете. Морето упорито ги изхвърляше на нейната ивица пясък и тя също тъй упорито, напрегнала всички сили, ги блъскаше обратно в морето, където акулите ги разкъсваха и поглъщаха. Когато силите й изневериха и телата на мъртъвците накичиха брега на нейния остров с всяваща ужас огърлица, старицата се дръпна колкото може по-далече от тях, но Такокота беше една педя земя.
На десетия ден се свърши и последният й кокосов орех и тя започна да се измъчва от жажда. Наури,се затътри по пясъка и затърси други орехи. Чудно й се виждаше, че по водата плуват толкова много трупове, а няма орехи. Положително по морето плуваха повече кокосови орехи, отколкото мъртъвци! Най-после старицата се отчая и се просна от изтощение. Дошъл бе краят. Не й оставаше нищо друго, освен да чака смъртта.
Когато се опомни от обзелия я унес, Наури бавно си даде сметка, че се е втренчила в кичур жълточервеникава коса на главата на някакъв труп. Вълните ту мятаха удавника към нея, ту го дърпаха назад. Трупът се обърна и Наури видя, че той няма лице. И все пак имаше нещо познато в този кичур жълточервеникава коса. Мина един час. Старицата не се мъчеше да познае удавника. Тя чакаше смъртта и за нея нямаше никакво значение кой може да е бил по-рано този страшен труп.
Но когато часът изтече, Наури бавно се надигна и се загледа в мъртвеца. Една по-голяма вълна го бе изхвърлила извън обсега на по-малките. Да, тя беше права, този кичур червена коса можеше да принадлежи само на един човек от островите Пау-моту. Това беше Леви, немският евреин, човекът, който купи бисера и го отнесе с „Хира“. Е, едно нещо беше съвсем ясно: „Хира“ е загинала. Богът на риболовците и крадците, комуто се кланяше този търговец на бисери, бе стоварил гнева си върху самия него.
Наури припълзя до мъртвеца. Вълните бяха раздрали ризата му и тя видя широкия кожен пояс за пари на кръста. Старицата затаи дъх и задърпа катарамите. Те се откопчаха по-лесно, отколкото очакваше и тя бързо запълзя по пясъка настрана от трупа и повлече пояса след себе си. Наури се залови да разкопчава едно подир друго джобчетата му, но всичките бяха празни. Къде ли можеше да го е сложил? Намери го в най-крайното джобче — първия и единствен бисер, купен от търговеца при тази обиколка. Пропълзя още няколко крачки, за да се отърве от вонята на пояса, и разгледа бисера. Беше същият, който Мапуи беше намерил, а Торики му бе отнел. Старата жена опита с ръка тежестта му и гальовно го затъркаля напредназад по дланта си. Но тя не виждаше красотата му. Вместо нея Наури виждаше къщата, която Мапуи, Тефара и самата тя така грижливо бяха изградили в своето въображение. Щом погледнеше бисера, виждаше къщата с всичките й подробности, включително и осмоъгълния часовник с топузи на стената. Заради това си струваше да поживее.
Тя откъсна парче от своето аху и върза здраво бисера на шията си. След това с пъшкане и стонове старицата тръгна да обикаля брега, твърдо решила да намери кокосови орехи. Скоро намери един, а когато се поогледа, видя и втори. Счупи единия, изпи миришещия на мухъл сок и изяде до последна хапка сърцевината. След малко се натъкна на разбито кану. Скобата за греблото липсваше, но Наури не губеше надежда и преди да настъпи нощта, намери и нея. Всяка находка беше знамение. Този бисер беше талисман. Късно следобед тя видя, че над водата плава дървен сандък. Като го измъкваше на брега, нещо затрака и тя намери в него десет кутии лакерда. Наури заудря една от тях о лодката. Кутията се проби и тя изсмука соса. След това няколко часа се мъчи да изкара рибата, като продължаваше да чука кутията и да вади от нея залък по залък.
Още осем дена Наури чака помощ. В това време прикрепи скобата на лодката, като използува вместо въже всички влакна от кокосови орехи, които можа да намери, както и сетните остатъци от своето аху. Лодката беше много напукана, а Наури нямаше с какво да запуши пукнатините, но си направи от кокосови черупки черпак за изхвърляне на водата и го сложи в кануто. Най-трудно й беше да си направи гребло. С парче тенекия тя отряза до самата кожа цялата си коса. От нея оплете връв и с тази връв върза три стъпки дълга дръжка от метла за една дъска от консервения сандък. А със зъби изгриза клинове, с които заклещи връвта.
На осемнадесетия ден в полунощ Наури изведе кануто през прибоя и потегли към Хикуеру. Беше стара. Лишенията бяха стопили нейните тлъстини и сега бе останала, кажи-речи, само кожа и кости и няколко жилави мускула. Кануто беше голямо и би трябвало да има трима здрави гребци. Ала Наури го караше сама, с някакво жалко подобие на гребло. Отгоре на това лодката течеше толкова много, че една трета от времето отиваше за изгребване на водата. Когато съвсем се развидели, Наури напразно потърси с поглед Хикуеру. Зад нея Такокота бе потънал в далечината. Слънцето жареше голото й тяло и я караше да се поти. Оставаха й още две кутии лакерда; през деня тя ги проби и изпи цялата течност. Не можеше да губи време да вади рибата. Течението я отнасяше на запад, но дали напредваше и на юг — не знаеше.
Рано следобед, застанала права в кануто, Наури зърна Хикуеру. Безбройните му кокосови палми бяха изчезнали. Пред погледа й стърчаха само тук-там, на големи разстояния едно от друго, пречупени стволове на дървета. Тази гледка я ободри. Беше по-близо, отколкото предполагаше. Течението я отнасяше на запад. Наури се бореше с него и продължаваше да гребе. Клинчетата, с които бе заклещила връвта на греблото, се разхлабваха и доста начесто старицата губеше по много време да ги затяга. Освен това трябваше и да изгребва водата. След всеки два часа гребане трябваше цял час да изхвърля водата. И непрекъснато се отклоняваше на запад.
Към залез Хикуеру лежеше на три мили югозападно от нея. Имаше пълнолуние; към осем часа сушата бе на две мили източно. Наури се бори още един час, но сушата оставаше все тъй далече. Попаднала бе в най-силното течение, кануто беше твърде голямо, греблото — съвсем негодно; премного време и енергия хабеше за изгребване на водата. Освен това беше много изтощена и все повече губеше сили. Въпреки усилията й кануто все се отклоняваше на запад.
Наури прошепна молитва към бога на акулите, скочи от ладията и заплува. Водата я освежи и кануто скоро остана далеч зад гърба и. След един час сушата беше значително по-близо. Но изведнъж я обзе ужас. Право пред нея, на по-малко от двадесет стъпки, голяма перка разсече водата. Старата жена продължи неотклонно да плува към .нея, а перката се плъзна бавно настрана, изви надясно и описа кръг около Наури. Старицата не я изпускаше от поглед и плуваше напред. Щом перката изчезнеше, тя се обръщаше по очи и се заглеждаше във водата. Щом перката се появеше отново, Наури започваше пак да плува. Чудовището беше мързеливо — това беше ясно. Без съмнение бе имало предостатъчна храна след урагана. Наури знаеше, че ако е гладно, няма да,се поколебае и ще се нахвърли върху нея. Беше петнадесет стъпки дълго и с едно захапване — Наури знаеше това — можеше да я разкъса на две.
Но тя нямаше време да мисли за хищника. И да плуваше, и да не плуваше, течението все я влечеше настрана от сушата. Мина половин час и акулата стана по-смела. Разбрала, че старицата не представлява опасност, тя започна да стеснява кръговете, да идва по-близо и дръзко я заглеждаше, когато се плъзгаше край нея. Наури беше сигурна, че рано или късно акулата ще събере достатъчно смелост да се хвърли върху нея. И реши да действува първа. Съзнаваше, че това е отчаяна постъпка. Беше стара, сама в морето, изтощена от гладуване и лишения; въпреки всичко трябваше да изпревари този морски тигър и да го нападне първа. Старицата продължаваше да плува и да изчаква удобен миг. Най-после акулата бавно мина само на осем стъпки от нея. Наури се спусна неочаквано към хищника, сякаш искаше да го нападне. Той бясно плесна с опашка, хукна да бяга, закачи старата с грапавата си кожа и одра ръката й от лакътя до рамото. Плуваше бързо, във все по-широки кръгове, и най-сетне изчезна.
В изкопана в пясъка дупка, покрита с парчета, покривна ламарина, лежаха Мапуи и Тефара и се караха.
— Ако беше направил, както ти казвах — за хиляден път се нахвърляше върху него Тефара, — ако беше скрил бисера и не беше разправял на никого., сега щеше да го имаш.
— Нали Хуру-Хуру беше до мене, когато отворих раковината… не ти ли го казах вече много, много и много пъти?
— А сега няма да си имаме къща. Раул ми рече днес, че ако ти не си бил продал бисера на Торики….
— Не съм му го продавал. Торики ме ограби.
— … че ако не си бил продал бисера, той щял да ти даде пет хиляди френски долара, което прави десет
