винаги безупречен. Не че беше денди. Съвсем не. Просто беше колежанин и по облекло и маниери досущ приличаше на онзи тип млади хора, които през последните години се изливат от нашите висши учебни заведения. Ръкостискането му беше доста здраво и силно. Сините му очи — студено сини, неубедително искрени. Гласът му, твърд и мъжествен,! с ясна и отчетлива дикция, звучеше приятно за ухото. Единственият недостатък на Фреди Дръмънд беше неговата въздържаност. Той никога не отстъпваше от нея. По времето, когато играеше футбол, колкото по-напрегната биваше играта, толкова по-хладнокръвен ставаше той. Фреди беше отличен боксьор, но го смятаха за автомат, който с неприсъща за човека точност на машина преценява разстоянието, отмерва ударите си, взема гард, блокира или влиза в клинч. Той рядко получаваше жестоки удари,! но и рядко нанасяше жестоки удари. Беше толкова благоразумен и толкова се владееше, че никога не допускаше ударът му да бъде по-силен, отколкото го е замислил. За него боксът беше само гимнастика! Така поддържаше формата си.
С течение на времето Фреди Дръмънд все по-често прекосяваше Прореза и се губеше на юг от Маркет стрийт. И зиме, и лете прекарваше почивните си дни по тия места и независимо дали оставаше цяла седмица или само в събота и неделя, времето прекарано там, винаги биваше за него полезно и приятно. Нали имаше да събира толкова много материал! Третата му книга, „Маси и господар“, беше въведена като учебник в американските университети и преди още сам да разбере това, той вече работеше върху четвъртата: „Пороците на непроизводителния работник“.
В душевния строй на този човек имаше някаква
странна чупка или отклонение. Може би това бе1
отвращение от заобикалящата го среда и полученото възпитание или пък от унаследената жилка от дедите, които поколение след поколение са били все кабинетни учени; каквото и да бе то, животът долу, сред работниците, му доставяше удоволствие. За собствената си среда той беше „Хладилника“, но тук той беше „Големия“ Бил Тотс, който умееше да пие, да пуши, да говори на жаргон,-да се бие и беше любимец на всички. Всички обичаха Бил и не едно момиче тичаше по него. В началото беше само добър актьор, но с течение на времето тази роля стана негова втора природа. Той вече не се преструваше и наистина започна да обича евтиния салам, бекона — храна, която Фреди Дръмънд не можеше да понася.
Това, което в началото вършеше по необходимост, се превърна в удоволствие. И когато наближаваше време да се върне в аудиториите и да се затвори пак в себе си, той си мислеше за това с чувство на съжаление. Върнал се у дома, Фреди често се хващаше, че с нетърпение очаква деня, когато пак ще може да прекоси Прореза и да се набеснее на воля. Той не беше покварен, но като Бил Тотс можеше да върши милион неща, които за Фреди Дръмънд бяха съвършено недопустими. Нещо повече, Фреди Дръмънд никога не би и помислил да ги върши. Това беше най-удивително. Фреди Дръмънд и Бил Тотс бяха две напълно различни същества с диаметрално противоположни желания, вкусове и подбуди. Бил Тотс с чиста съвест можеше да симулира в работата, докато Фреди Дръмънд осъждаше симулирането като позорна, престъпна, недостойна за американеца проява и бе отделил цели глави, за да заклейми този порок. Фреди Дръмънд не се интересуваше от танци, но Бил Тотс не пропускаше вечеринките в разни клубове като „Магнолия“, „Западна звезда“ и „Елит“. Той дори получи масивна сребърна купа, висока цели тридесет инча, за най- добро представяне на големия годишен маскен бал на месарските работници. Бил Тотс ухажваше момичетата, а и момичетата го ухажваха, докато Фреди Дръмънд обичаше да се представя за аскет, открито заявяваше, че е против избирателното право на жените, и жлъчно осъждаше в душата си съвместното обучение.
Заедно с дрехите Фреди Дръмънд променяше и държането си, и то без усилие. Преди да влезе в
мрачната малка стаичка, където се преобразяваше в Бил Тотс, движенията му бяха малко сковани. Вървеше прекалено изправен, с прекалено изопнати рамене, а лицето му беше сериозно, почти сурово и всъщност безизразно. Но появеше ли се в дрехите на Бил Тотс, той ставаше вече съвсем друг човек. Не че Бил Тотс ходеше отпуснат, но цялата му фигура добиваше гъвкавост и грация. Дори гласът му звучеше различно и Бил Тотс се смееше високо и от сърце, а от устата му често можеха да се чуят по-пиперливи думи и сегиз-тогиз по някоя псувня. Освен това Бил Тотс обичаше да се заседява до късно в кръчмите и понякога да спори незлобливо с другите работници. На излет в неделя и на връщане от кино и двете му ръце предателски издаваха, че се е обиграл да прихваща момичетата през кръста, а в шеговитите задиряния проявяваше такова тънко и приятно остроумие, каквото можеше да се очаква от един чудесен момък от работническата класа.
Той така изцяло се чувствуваше Бил Тотс, така изцяло се чувствуваше работник, истински жител на южната половина на града, че бе проникнат от класово съзнание не по-малко от другите работници, а към стачкоизменниците питаеше по-голяма омраза и от ревностните профсъюзни членове. По време на стачката на пристанищните работници Фреди Дръмънд успя някак си да се откъсне от това безподобно съчетание и хладнокръвно и критично да наблюдава отстрани с какво удоволствие Бил Тотс си разчиства сметките със стачкоизменниците докери. Защото Бил Тотс беше редовен член на профсъюза на докерите и имаше пълно право да негодува срещу тези, които искаха да му отнемат работата. Големия Бил беше толкова голям и толкова го биваше, че винаги излизаше напред, когато положението ставаше горещо. Преструвайки се отначало на негодуващ работник, Фреди Дръмънд, в ролята на второто си „аз“, започна да изпитва истинско негодувание и едва когато се връщаше в класическата атмосфера на университета, беше в състояние благоразумно и консервативно да обобщи наблюденията си върху „дъното“ и да ги изложи на книга, както подобава на учен социолог. Фреди Дръмънд ясно разбираше, че Бил Тотс няма широта на погледа, за да се издигне над класовото си съзнание. Но Бил Тотс не
можеше да разбере това. Щом видеше, че някой стачкоизменник му отнема работата, налиташе като „бик на червено“ и повече нищо не виждаше. Затова пък Фреди Дръмънд, с безупречно облекло и маниери, седнал на писалището си в кабинета или изправен пред курса по социология, виждаше всичко — на него му беше ясен и Бил Тотс, и всичко около Бил Тотс, и всичко около въпроса за стачкоизменниците и организираните работници, и връзката между този въпрос и икономическото благоденствие на Съединените щати, които водеха борба за световни пазари. А Бил Тотс наистина не можеше да види по-далеч от днешния обед или утрешния боксов мач в спортния клуб.
Едва когато започна да събира материал за книгата си „Жената и труда“, Фреди Дръмънд за първи път разбра каква опасност го грози. Досега твърде успешно му се удаваше да живее в тези два различни свята. Но този необикновен двойствен живот беше всъщност много неустойчив. И както си седеше в кабинета и размишляваше, той разбра, че така не може да продължава. В действителност това беше преходен етап и един ден неизбежно щеше да му се наложи да избере или единия, или другия свят. Не би могъл да продължава да живее и в двата. И както се бе загледал в редицата томове, които красяха горната полица на библиотеката му — това бяха все негови трудове, от дисертацията му до „Жената и труда“, — той реши, че този е именно светът, в който завинаги ще остане. Бил Тотс му беше свършил добра работа, но вече ставаше крайно опасен съучастник. Бил Тотс трябваше да престане да съществува.
Виновница за тревогата на Фреди Дръмънд беше Мери Кондън, председателка на Международния профсъюз на ръкавичарите. Той я видя за пръв път от галерията за публиката, на годишното събрание на Северозападната федерация на труда, видя я с очите на Бил Тотс, на когото тя много се хареса. Фреди Дръмънд не обичаше този тип жени. Какво от това, че тя имаше великолепно тяло, грациозно и гъвкаво като на пантера, че имаше възхитителни черни очи, които ту мятаха искри, ту ласкаво се смееха? Фреди не можеше да търпи жени, които преливат от жизненост и не проявяват никаква… е,
да речем, сдържаност. Той признаваше теорията за еволюцията, защото тя беше призната от учените в цял свят, и напълно вярваше, че човекът, достигнал вече висшата степен на развитие, е произлязъл от калната маса отвратителни низши организми. Но той мъничко се срамуваше от това родословие и предпочиташе да не мисли за него. Може би затова си налагаше такава сурова въздържаност и я проповядваше на другите, затова предпочиташе жени от собствения си тип, успели да се отърсят от това животинско и недостойно наследство на предците, жени, които чрез самодисциплина и сдържаност подчертават каква огромна пропаст ги дели от далечните им деди.
Бил Тотс беше чужд на такива мисли. Той хареса Мери Кондън още щом я видя в конгресната зала и още там си постави за цел да разбере що за човек е тя. Следния път я срещна съвсем случайно — тогава работеше с платформата на Пат Морис и. В една къща на Мишън стрийт, където даваха под наем мебелирани стаи, го повикаха да прибере на съхранение нечий сандък. Дъщерята на хазайката го въведе в малка стаичка, чиято наемателка, ръкавичарка, току-що бе откарана в болница. Но Бил не знаеше това. Той
