само в ясни дни.
След пауза, колкото три удара на сърцето, Жана възкликна победоносно:
— Става дума за честлинните камбурси, нали? И техните окласни щурпи?
— Не, това са розови миражи и те танцуват между Аляска и Едем — отбеляза Гарвана и внезапно спря. — Ето там, виждаш ли ги?
Жана почувства как топлината му я обгърна, когато той притисна гърба й до мускулестите си гърди. Силната му ръка я хвана за рамото и той посочи на север към хоризонта.
— Там! — Плътният му глас се бе превърнал в шепот. — Виждаш ли как танцуват?
— О, да — съгласи се тя — точно до розовите слонове, които подскачат насам-натам толкова грациозно и леко. Те… — Дъхът й спря и тя усети как косата й настръхва. Присви очи, за да фокусира погледа си. — Гарване, там има нещо!
— Да — прошепна той. — Не са ли прекрасни? Като ги гледа, човек мечтае само вълшебният проблясващ танц на тези пламъчета да приближи до него, за да ги докосне.
Жана онемя. Тайнствените видения, които властно я привличаха, се извиваха и променяха като бледо розови пламъци, безмълвно и шептяха нещо, омагьосваха я. Рационалната част на разума й спокойно й говореше, че нежните видения са просто игра на светлината и атмосферата, също като миражите в пустините, които са довеждали толкова пътешественици до лудост и смърт. Ала онова първично, което хората са наследили от своите далечни, далечни праотци, я караше да се взира запленена във виденията и да вижда части от собствената си душа, които тъжно я зовяха и й нашепваха, че всичко, за което бе мечтала, се изнизва като шепа песъчинки между пръстите й.
Виденията бяха сякаш очертани от прозрачни сребърни пламъци и блестящо розово, едновременно неземни и съвсем реални. Те бяха морето и пустинния залив, и самотното дърво — единствени на цялата земя. Те бяха безмълвната песен на гарвана и красивата усмивка, която й отговаряше. Те бяха един мъж и една жена, създадени за този искрящ миг безвремие, сътворени за този див и прелестен Рай, създадени един за друг. Те блестяха и се преплитаха между небето и морето, между времето и безвремието, истински и бленувани.
Гарвана бе приковал очи в красивото лице на Жана — едновременно напрегнато и сияещо, съчетаващо в себе си и тъгата и въодушевлението. Искаше му се да я попита какво вижда в загадъчното небе, но знаеше, че няма право на това. Виденията можеха да бъдат само споделяни в мълчание — дар, подарен от един човешки разум на друг, от една душа на друга. Вече бе взел прекалено много от нея — много повече, отколкото му позволяваше човешката съвест. И той трябваше да заплати затова с мъката на спомените, когато се докоснеше отново до всяко мигновение от тези дни, прекарани в рая, и когато, вече далеч от него, отново преосмисляше огромната си загуба.
Гарвана откъсна поглед от Жана и бавно го премести към неземните видения, искрящи над водата. Върна се назад във времето, преди много години, когато беше съвсем сам.
— Лятото, когато построих колибата в залива Тотем, — подхвана тихо той — бях неспокоен, самотен, като птица без криле, като риба без вода. Нищо не вървеше и нищо не беше както трябва. И по-рано съм бил сам, но никога — самотен.
За кратко замълча колебливо, връщайки се назад в лятото, което беше започнало почти като това лято, но бе завършило така различно.
— Няколко дена след като завърших колибата отново се почувствах много нервен и напрегнат. Започнах да кръстосвам из гората, исках да се изморя до смърт, за да мога да заспя.
За един миг Гарвана затвори очи. В съзнанието му изникна картината на онзи потънал в зеленина Едем, който доста често приличаше повече на ад.
— Един ден намерих млада кошута, паднала в покрита от мъха дупка. Тя беше почти мъртва от жажда, ужас и болка. Когато я освободих, видях, че единият й крак бе наранен. Ако я оставех така в гората, щеше да умре. Но ако я приберях при себе си, в колибата, и я обградях с грижи и внимание, фактически аз я обричах пак на смърт, но много по-жестока смърт. Бедното животно със сигурност щеше да оздравее, но щеше да изгуби инстинкта си за оцеляване, защото щеше да бъде зависимо от мен. А един ден аз щях да съм принуден да го и изоставя — когато лятото се изнижеше и зимата потропаше на вратата, трябваше да си отида. Аз знаех това, но не и кошутата. За нея съществуваше само настоящето, но не и бъдещето.
Гарвана замълча. Жана очакваше напрегнато да продължи своя разказ. Чувстваше как мълчанието я обгръща като студена мъгла и я кара да настръхне.
Усещаше с душата си, че не иска да чуе края на историята, която разказваше Гарвана.
Друг избор обаче нямаше, трябваше да узнае всичко, да разбере мъжа, когото обичаше, независимо на каква цена.
— И ти какво направи? — прошепна тя. Думите с мъка се процеждаха през стегнатото си гърло.
— Взех я на ръце, занесох я до колибата и й превързах крака. Изплетох й клетка от кедрови клони на завет до колибата. Имаше естествена храна, чиста вода и нямаше мечки, които да се възползват от нейната безпомощност.
Гарвана спря, сякаш виждаше отново нежната, трепереща кошута, която толкова лесно се бе успокоила от гласа му и от докосването на ръцете му.
— Беше много лесно да спечеля доверието й. Беше мила, с прекрасни влажни и умни очи, лесно се приспособяваше, както всички млади същества. Лесно се научи да идва при мен, щом чуеше гласа ми. Радваше ме, караше ме да се усмихвам. Беше ми приятелка, а аз бях… самотен.
Жана поиска да попита Гарвана защо се е чувствал толкова самотен, но той отново подхвана своя разказ.
— Един ден оставих кошутата сама в клетката. Проверих, за да съм сигурен, че нито ме вижда, нито ме подушва. По това време тя вече не куцаше. Дори беше изяла бинта, с който я превързвах. Клетката беше достатъчно висока, за да задържи една наранена кошута, но не толкова, че да попречи на оздравялата да я прескочи. Когато се върнах няколко дни по-късно, за да проверя как е, клетката бе празна. Заварих само вековни кедри и вековна тишина.
Вятърът, духаше в лицето на Жана и изсушаваше сълзите, които се ронеха от очите й. Гарвана видя следите им и с безкрайна нежност я погали по косата.
— Нямаше нищо лошо в това, че си беше отишла — каза той. — Моята награда, че помогнах на кошутата, не беше, че спечелих доверието й. Наградата ми беше да видя последния й грациозен скок, когато потъваше в гората — там, където се бе родила. Тя не погледна назад. И никога не се върна при сечището или при колибата. — Гарвана отмести ръката си от косата на Жана. — И така трябваше да бъде. Ако бях искал нещо повече от кошутата, възползвайки се от нейната безпомощност, това би означавало, че съм нищожество, а не човек.
Жана наведе глава, докато се бореше със сълзите. Разбираше, че за Гарвана тя е като онази кошута — ранена, безпомощна, оставена на неговите грижи, само докато бъде спасена, излекувана и след това освободена.
Също като Ейнджъл. И тя беше дар на капризната съдба — съдбата, която бе поискала от него да излекува болната душа на Ейнджъл и после да я освободи. Именно това имаше предвид Гарвана, когато каза, че е разбрал, че живота на Ейнджъл е по-ценен и по-важен от шанса да спечели любовта й. Беше отишъл при нея, беше я освободил от капана на гнева и отчаянието, беше й показал пътя към нейното изцеление… и след това бе гледал как излита от ръцете му, без да погледне назад.
По-късно Ейнджъл все пак се беше върнала. Но дали това носеше някаква утеха на Гарвана?
— Заради Ейнджъл, нали? — попита шепнешком тя. — Заради нея си бил толкова неспокоен през лятото, когато си построил колибата.
Гласът й леко потреперваше и това накара Гарвана да съжалява, че я бе довел тук, на този плаж, в този миг, разкъсвайки илюзиите й на хиляди парчета, без да й предложи нищо в замяна. Илюзиите обаче можеха да бъдат и жестоки. И затова час по-скоро човек трябваше да се раздели с тях. Жана трябваше да осъзнае, че е свободна, че не дължи нищо на мъжа, който бе спасил живота й, като я извади от морето, и най-малко любов, каквато тя си въобразяваше, че изпитва.
— Сега нещата са съвсем различни — спокойно отговори Гарвана. — Изпитвам огромна радост, като виждам Ейнджъл и Хоук заедно.
— Сега — да, но не и тогава. През лятото, когато си построил колибата…
