и жените. Животът е това, което е. Той е такъв, какъвто е. Любовта е там, където е. Но винаги далеч от него…
Трета глава
— Да имаш случайно нож? — измърмори под носа си Жана.
В неясния й глас се долавяха нотки на раздразнение. Гарвана се усмихна под черния, мустак. Каква картинката само представляваше! Коленичила на брега на тясната рекичка, тя изстискваше ожесточено насапунисаната си коса. Източените извивки на тялото й ясно се очертаваха под мократа фланелена материя на една от ризите му. Краищата на дрехата се влачеха по земята, а под тях се подаваха стегнатите й прасци, белички и гладки, искрящи от полепналите капчици вода.
— Да, имам нож — отвърна Гарвана.
— Чудесно. Би ли отрязал това нещо, моля?
— Имам по-добра идея.
— Да ми обръснеш главата? Дадено — подкани го тя.
Жана по-скоро почувства, отколкото чу смеха на Гарвана, когато той застана на колене до нея върху покритата с мъх земя. Гърдите му се отъркаха о гърба й, когато пръстите му се плъзнаха в насапунисаната хлъзгава купчина коса.
— Нямах предвид да ми миеш косата.
— Ръката още те боли, нали? Почивай. Аз ще се заема с това.
— Откакто ме извади от морето, не правя нищо друго, освен да си лежа по цял ден, а ти все се грижиш за мен — запротестира Жана.
— Цели тридесет часа — подхвърли Гарвана със сериозен тон. — Какъв мързел само! Ще трябва да се оплача от тебе в туристическото бюро.
— Но…
— Шшт… — прошепна Гарвана с дълбокия си глас. — Обичам дългите женски коси. Остави ме да си поиграя…
Жана сякаш изведнъж загуби дар слово. Не бе способна да отрони и думичка, дори животът й да зависеше от това. Огромните ръце на Гарвана започнаха да масажират нежно скалпа й. Стоеше безмълвна, подвластна на необяснимото усещане, което предизвикваше това докосване. Потръпна леко.
— Студено ли ти е? — попита разтревожен Гарвана.
За него денят не беше хладен, въпреки силния вятър, който разнасяше насам-натам скупчените облаци, и въпреки дъжда, който от време на време рукваше внезапно.
— Не, добре ми е — отвърна тя, избягвайки с усилие на волята ново потръпване.
Беше самата истина. Не чувстваше студ, въпреки че бе облечена само с тениска и риза — и двете на Гарвана. Меката памучна тениска задържаше топлината на тялото й, а огромната фланелена риза я предпазваше от внезапните пориви на вятъра. Причината за нейното потръпване бе докосването на Гарвана, а не студа.
— Ще побързам — каза лаконично той.
Жана за малко не изтърси, че няма защо да бърза, защото трепери не от студ. В крайна сметка предпочете да си замълчи, защото се боеше да отвори уста. Кой знае какви стонове на удоволствие щяха да се разнесат, ако си беше отворила устата… Защото докосването на тези толкова силни и толкова нежни ръце й доставяше истинска наслада.
А, няма съмнение, че мозъкът ти е останал там някъде на дъното на морето, каза си сърдито тя.
Мозъкът — да, но очевидно не и нервните му окончания…
Мисли за Гарвана като за един от братята си.
Съветът си го биваше и Жана се помъчи да се вслуша в него. Да, ама не се получаваше. Ако братята й бяха докосвали косата й, то е бивало единствено и само, за да я оскубят здравичката. А не да масажират скалпа й с такива силни, нежни, чувствени движения.
Тогава мисли за Гарвана като за фризьора си. Все пак, ръцете му непрекъснато са из косите ти.
Жана се опита да си представи фризьора си на мястото на Гарвана. Беше невъзможно.
Гарвана беше… Гарвана. Най-загадъчният мъж, когото някога бе срещала. Под грубата външност се криеше мъжът, способен да дари една жена с много нежност, много смях. Мълчанието му й вдъхваше спокойствие, а не тревога.
В него имаше и обещание за мъжка чувственост, което сякаш я изгаряше. А може би трябваше да се страхува… Може би той трябваше да я плаши. След развода никой мъж не я бе привличал така. Тя беше твърде уязвима, ранима, прекалено несигурна. И прекалено уплашена. Въпреки уверенията на близките й и на семейството на Марк, че не е виновна за нищо, таеше в себе си дълбоката, макар и несподелена с никого убеденост, че ако беше някак повече жена, Марк щеше да се държи повече като мъж. Трябваше да изминат близо две години, преди да се осмели да застане пред огледалото с въпроса, дали ако беше по-висока или по-ниска, по-светла или по-мургава, по-закръглена или по-слаба, не би била поне физически по- привлекателна за Марк.
Ето, че сега възникваше друг въпрос. Беше ли в състояние да привлече вниманието — ставаше въпрос за интерес от чисто сексуално естество — на един мъж, който я бе извадил полуудавена от студеното море и бе спасил живота й? Събуди се гола-голеничка в ръцете на мъж — също гол. Накратко казано, имаше отличната възможност да съблазни Гарвана, каквато едва ли щеше да й се отдаде повторно, и какво стана всъщност?
Той я погали по брадичката и толкова.
Жана задъвка нервно долната си устна. Мислеше си, че навярно близките й и семейството на Марк, а и самият Марк грешаха. По всяка вероятност нещо й липсваше — нещото, което да привлича мъжете и ги възбужда.
Бледите й слаби пръсти се впиха в тревата, докато кокалчетата им побеляха. Опита се да престане да мисли за Марк и тъжната грешка, която представляваше бракът им. Всичко това бе минало. Всичко! Марк се бе приел такъв, какъвто е — с всичките кусури и достойнства, и се бе постарал да си създаде едно по-добро бъдеще. Тя трябваше да стори същото.
Ручейчета студена сапунена пяна се стичаха в малката рекичка и изчезваха безследно в бистрата като сълза вода. Част от пяната попадна в очите й и те засмъдяха. Жана затърка ожесточено бузата си, ядосана на себе си, че отново е подхванала старата битка за повдигане на самочувствието. До преди малко си мислеше, че битката е спечелена или в краен случай поне прекратена. Беше твърдо убедена, че имаше какво да предложи на един мъж. Можеше да разговаря умно, готвеше отлично, добре се справяше с домакинстването, а да не говорим, че бе в състояние да идентифицира всяка жива твар, която плуваше или пълзеше по бреговете на морета и океани из цял свят. Радваше се на цветущо здраве, всичките й зъби си бяха на местата, обичаше децата и животните и можеше да се похвали с чудесно чувство за хумор.
Защо ли този списък от какви ли не достойнства и добродетели звучеше толкова потискащо?
Жана въздъхна и несъзнателно поклати глава, като че ли се опитваше да избяга от собствените си мисли.
— Стой мирна или ще ти влезе сапун в очите! — изкомандва Гарвана.
— И по какво ще позная, че ми е влязъл сапун в очите? — измърмори Жана и отново затърка лицето си с ръка.
— Съжалявам — извини се той. — Май трябваше да държа по-далеч тромавите си ръчища. Както виждам, ти се справяше много по-добре сама.
— Не спирай, моля те! — рече тя. — Ако знаеш само как се чувствам! — добави и се обърна с лице към Гарвана. Това беше грешка. Тъмният загар на кожата му, обветрена от постоянните капризи на времето, черните линии, които мустаците и веждите му очертаваха, безкрайната загадъчност, стаена в гарвановите очи — всичко това сякаш я зашемети, прониза я и тя усети, че дъхът й спря. Пое си дъх на пресекулки и нескопосано заобяснява онова, което не можеше да разбере и самата тя.
— Не знам защо се зъбя така… Предполагам, че моят иначе сговорчив характер е потънал в морето
