— Всички екстри — отвърна незабавно Дери. Омлетът стана по-дебел. Точно когато Ейнджъл го сгъна на две, избръмча звънецът на таймер.
Тя сложи омлета на Дери на една затоплена чиния и измъкна една тава с кроасани от печката. Дери долови аромата на кроасаните и се усмихна.
— Благодаря, Енджи — каза тихо той. — Това е много по-хубаво от препечен хляб с фъстъчено масло.
— Всичко е по-хубаво от препечен хляб с фъстъчено масло.
— Дори лебервурст със сметана? — подхвърли невинно Дери.
Ейнджъл потръпна.
Дери опита омлета и въздъхна.
— Клариса беше права за едно нещо — каза той.
— Така ли?
— Ти ще ме разглезиш твърде много, за да проявя интерес към друга жена.
Ейнджъл се разсмя и разроши косата му. След това се обърна да тръгне към печката и за малко щеше да се блъсне в Хоук.
— Ох! — Ейнджъл отстъпи стреснато назад. — Господи, ама ти си бил много безшумен!
Хоук я погледна хладно. Чертите му изглеждаха необичайно остри, а очите му изглеждаха черни на изкуствената светлина.
Ейнджъл щеше да отстъпи още по-назад, ако гипсираният крак на Дери не й пречеше.
— Не спа ли добре? — попита тя, докато оглеждаше лицето на Хоук.
— Спах както всяка нощ — тонът му беше отсечен и студен като погледа му, който я оглеждаше от главата до петите.
Той се обърна и взе една чаша за кафе. След това взе кафеварката и напълни чашата. Докато отпиваше от кафето, погледът му се спря върху съставките за омлета.
— Седни — каза му Ейнджъл. — Колко яйца искаш в омлета?
— Няма нужда — отвърна Хоук с мрачен поглед. — Аз не бих искал да бъда разглезен — за друга жена.
Дери издаде някакъв задавен звук, който бързо премина в бурен смях.
Ейнджъл стисна устни миг преди да успее да се овладее. Искаше й се да намира язвителните забележки на Хоук за забавни, но вместо това ги приемаше твърде лично.
— Не ставай смешен — каза тя и отиде до печката. — Колко яйца?
— Шест.
Ейнджъл се изненада. Тя хвърли един бегъл поглед към Хоук и забеляза, че той беше по-едър, отколкото си го спомняше. Трябва да беше поне метър и деветдесет, строен, мускулест и много мъжествен.
Неофициалните му дрехи някак си подчертаваха телосложението му повече отколкото официалният костюм с жилетка от предишния ден. Черният пуловер, който очертаваше толкова добре гърдите му, беше имитация на пуловерите на ирландските рибари. Раменете му изглеждаха достатъчно широки да закрият светлината.
Той изглеждаше и по-висок от вчера, по… първичен. Избелели дънки прилепваха плътно към бедрата му и подсказваха, че под тях се крият мускулести прасци. Беше обут с мокасини с мека подметка.
Погледът на Ейнджъл бе привлечен от мощта на тялото му, от измамно тънката линия на бедрата и кръста му, която се сливаше с мъжествената широчина на раменете му.
— Всичко ли съм закопчал? — попита Хоук толкова тихо, че Дери не го чу.
Ейнджъл се изчерви.
— Всичко, освен устата си — отвърна тя, като внимаваше Дери да не чуе думите й.
Ъгълчето на устата му се надигна леко нагоре.
— Ти не си — измърмори той.
— Какво?
— Не си се закопчала.
Ейнджъл погледна надолу и откри, че Хоук беше прав. В бързината да се облече беше забравила да вдигне ципа на дънките си и сега през тесния отвор се виждаше ивица от копринените й бикини.
Промяната на ролите накара раздразнението й да се изпари и тя се разсмя.
„Може би Дери е избрал правилния подход — призна мислено тя. — Неочакваният, язвителен хумор на Хоук може да се окаже заразителен.“
Тя вдигна ципа си, без да престава да се усмихва. След това обърна гръб на Хоук и започна да чупи яйцата за омлета.
Хоук наблюдаваше как Ейнджъл прави омлета с умение, което се постигаше само с практика. Не се изненада, че беше добра готвачка. Мъжете обичаха друг да им готви, а Ейнджъл очевидно беше жена, която беше посветила живота си на доставянето на удоволствие на мъжете.
Докато отпиваше от кафето си, той се питаше какви други начини бе научила тя да задоволява мъжете. Тази мисъл го възбуди. Побърза да промени посоката на мислите си, тъй като знаеше, че днес любопитството му нямаше да бъде задоволено. Вероятно и в следващите няколко дни.
Подозираше, че Ейнджъл щеше да го дразни известно време, като остава извън обсега му. Нямаше нищо против. Това само правеше неизбежния край на преследването още по-приятен.
Не всяка жертва си струва усилията, необходими за залавянето й.
Хоук започна да се храни мълчаливо. Кроасаните бяха меки и горещи, а конфитюрът беше невероятен.
Над пролива започваха да се появяват първите признаци на утрото и нощта бе заменена от оттенъци на сивото и черното. Около Хоук се чуваха тихите звуци на дрънчащи прибори, леко почукване на чаша за кафе при оставянето й върху масата, изскърцването на стол, когато Дери се размърдаше, стъпките на Ейнджъл, докато вървеше към масата.
Спокойствието на момента проникна през защитните прегради на Хоук и се разпростря по цялото му тяло безмълвно и пълно като самата зора. Много време бе минало, откакто Хоук за последен път бе закусвал в такава обстановка.
Обикновено той се хранеше сам. Когато не беше сам, до него обикновено имаше жена, която се опитваше да му говори и го засипваше с думи, опитвайки се да запълни празнината, която се появяваше на сутринта след края на преследването. Това отчаяно дърдорене не можеше да трогне Хоук. Да закусва с хора, които не искаха нищо от него, беше необичайно и го караше да се чувства спокоен.
Тогава Хоук чу собствените си мисли. Той стисна устни и бутна празната си чиния встрани.
„Кого се опитвам да залъжа? — попита се мислено. — Разбира се, че Дери и Ейнджъл искат нещо от мен. Искат пари. Ейнджъл няма да ми покаже остров Ванкувър само защото има добро сърце. Ако купя Ийгъл Хед, тя ще бъде компенсирана за усилията си. А дори и да не го купя, тя все пак ще спечели доста, като надуе разходите. Същото важи и за Дери.“
Хоук нямаше нищо против това. Такива бяха правилата на играта и той ги беше научил още на осемнайсетия си рожден ден. Тогава беше научил, че да бъдеш емоционално честен мъж в свят на лъжи, означава да бъдеш глупак.
Ейнджъл довърши омлета си, стана и започна да разчиства масата.
Дери погледна към пролива. Малки светлинки подскачаха нагоре-надолу и показваха местонахождението на лодките за спортен риболов; които напускаха пристанището на Кембъл Ривър и навлизаха в пролива.
— Остави чиниите — каза Дери. — Ще изпуснете прилива.
— Вече го изпуснахме — каза Ейнджъл и въздъхна.
Хоук долови съжалението в гласа й.
— Ти наистина ли обичаш риболова? — попита я изненадан той.
— Не, всъщност съм луда по него.
— И при това е много добра — каза Дери. — По-добра от мен. Тя знае точно къде да отиде, колко дълбоко да пусне въдиците, каква стръв да използва, кои заливчета и носове…
— Достатъчно — прекъсна го сухо Ейнджъл. — Хоук очевидно не е рибар.
— Защо смяташ така? — попита я Хоук.
