почука или да извика.
Двамата с Дери деляха къщата от три години. Отначало го бяха правили по необходимост, тъй като не бе била в състояние да се грижи сама за себе си през първите няколко месеца след катастрофата. По-късно бяха продължили да живеят заедно в къщата през лятото, защото тя бе продала семейната вила в Кембъл Ривър, за да помогне на Дери да плати данъците върху наследството за Ийгъл Хед.
На практика една четвърт от къщата и прилежащите хиляда и двеста акра бяха собственост на Ейнджъл. Тя обаче рядко мислеше за това. Според нея домът Рамзи и Ийгъл Хед все още бяха собственост изцяло на единствения оцелял Рамзи — Дери.
— Дери? — извика Ейнджъл, докато вървеше бързо към дневната и се оглеждаше за него. — Дери, къде си?
— Тук — извика в отговор той.
Хоук влезе тъкмо навреме, за да види как Ейнджъл се втурва към задната част на къщата. Остана да стои неподвижно няколко секунди, пленен от грациозността й и от изящните й крака.
Запита се как ли щеше да се почувства, когато тя увиеше тези дълги крака около него, за да го задържи дълбоко в себе си.
Изруга собствените си мисли, затвори вратата и тръгна през дневната. Русокосата Ейнджъл започваше да му влиза под кожата. Хоук знаеше само един начин да се отърве от тази мания.
Да я вкара в леглото.
В леглото лъжите винаги излизаха на повърхността, независимо колко красиви бяха устните, които ги изричаха. Отрепетирани страсти и движения, диктувани от лъжи, а не от любов. Използваш, вземаш и отпращаш с чек и небрежно махване на ръката.
След това идваше завръщането към студеното, прозрачно небе, към кръженето в търсене на поредната проява на уязвимост на земята и мига, в който адреналинът се покачва и преследването започва отново и кара Хоук да се чувства жив.
Преди много години бе престанал да вярва, че някога ще успее да намери жена, която да не лъже. Дори не знаеше, че търсеше такава.
Знаеше само как да преследва и да унищожава.
Ейнджъл се стрелна през кухнята и хола към огромната тераса от кедрово дърво, която гледаше към океана.
Дери се беше изтегнал в един шезлонг. Левият му крак беше гипсиран от бедрото до пръстите.
Ейнджъл затаи дъх, когато забеляза бледата му кожа, тъмните кръгове под очите, стиснатите от болка устни. Коленичи до него и положи главата му върху гърдите си. Когато заговори, гласът й беше тих и успокояващ, сякаш той бе спящо бебе.
— Вземай хапчетата, Дери — прошепна.
Ейнджъл прокара пръсти през русите му къдрици, погали мускулите на врата му, които се бяха стегнали от болката, преминаваща през цялото му тяло при всяко непредпазливо движение.
— Болката не може да те научи на нищо — каза нежно Ейнджъл. — Вземай хапчетата няколко дни, докато не започнеш да се движиш, без да се чувстваш, сякаш обръщат нож в глезена ти.
Дери не каза нищо.
Ейнджъл се отдръпна назад и го погледна в очите.
— Обещай ми — каза с дрезгав глас.
— Хей! Аз съм добре, Енджи. Наистина.
— Бледен си — възрази тя.
Дери се усмихна и я прегърна.
— Добре съм — увери я. — Или поне ще се оправя, когато кътниците ми спрат да плуват.
Ейнджъл се усмихна въпреки тревогата, която изпитваше.
— Толкова зле ли е?
— Дори повече.
Тя се огледа за патериците му. Забеляза ги, взе ги, сложи ръка около кръста му и му помогна да седне.
— Хайде, вол такъв — изпъшка Ейнджъл. — Използвай тези мускули за нещо по-полезно от това да правиш впечатление на хубавите туристки.
Хоук осъзна със закъснение, че Ейнджъл се опитваше да изправи Дери. До едрото му тяло тя изглеждаше малка и крехка.
Хоук се приближи и пое тежестта на Дери от раменете на Ейнджъл.
— Какво мислиш, че правиш, по дяволите? — попита Хоук.
— Помагам на Дери да отиде до тоалетната — отвърна тя.
Ейнджъл се изненада от грубия тон на Хоук, както и от силата му. Той буквално бе вдигнал Дери от шезлонга.
— Благодаря — добави тя и се усмихна на Хоук.
— Ставането е най-трудно. Останалото е просто неудобно.
Ейнджъл сложи патериците на Дери до него.
— Готов ли си? — попита го тя.
— Готов съм от часове — отвърна сконфузено той. — Просто нямах желание да се опитвам да стана.
— Трябваше да ме повикаш по-рано.
— О, по дяволите, Енджи. Мога сам да се грижа за себе си. Освен това не исках да прекъсвам откриването на изложбата ти.
Дери погледна първо Хоук, след това Енджи.
— Все още ми се струва, че не трябваше да го правя — каза той. — Знам какво означава изложбата за теб.
— Ще има и други изложби — каза тя и пъхна патериците под мишниците му. — Ти обаче си само един.
Хоук я наблюдаваше с мрачно възхищение.
„Истинска професионалистка. Показва всички малки жестове на загриженост, тревожни погледи, решителни усмивки, думи. Безпогрешно играе влюбена.“
Хоук сигурно също щеше да повярва на представлението, ако Ейнджъл не се беше отпуснала още при първото му докосване в задимения бар. Тя не обичаше Дери, нито когото и да било другиго.
Очевидно беше обаче, че се преструваше много умело.
Е, Хоук също имаше опит в това.
Преструвките бяха неразделна част от преследването, от лова. Хоук можеше да се представя за такъв, за какъвто го смяташе плячката му, докато това вече престанеше да има значение.
Дери тръгна напред и Ейнджъл тръгна заедно с него, като не смееше да го докосне, защото знаеше, че той има нужда да се увери, че е добре.
Отначало Дери вървеше малко несигурно, но след това започна да придобива повече увереност.
— Не си ги използвал твърде често, нали?
Дери поклати глава, без да каже нищо. Той знаеше, че болката, която извираше на вълни от глезена му, щеше да промени гласа му и така Енджи щеше да разбере колко много го болеше.
— Къде са болкоуспокояващите? — попита го Ейнджъл.
Дери си пое дълбоко дъх.
— Ти отказа да ги вземаш преди три години!
— Отначало ги вземах. Твърде често и в твърде големи количества. Но твоят случай е различен. Поне опитай. Моля те. Аз ще бъда до теб. Ако ти се доспи и забравиш кой ден сме, аз ще бъда до теб.
Ейнджъл го погледна с големите си, разтревожени очи. Понечи да възрази, но не каза нищо и се отпусна на патериците, неспособен да спори с мрачните спомени в погледа й.
— Откъде знаеше, че ме е страх? — попита той.
— Преживяла съм го.
Ейнджъл се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Дери затвори очи и се усмихна.
— Радвам се, че отново си у дома — каза тихо той. — Хапчетата са в кухнята.
