— Не бързай толкова, миси. Не съм някой боклук, който ти и тази стара курва можете просто да изхвърлите.
Всичката му предишна вежливост изчезна. Гласът му отново придоби оня тон, който Сара си спомняше. Тонът, с който казваше, че всички жени са безполезни гадини.
Но очите му я шокираха още повече. Никога не беше виждала толкова омраза, събрана в едни човешки очи.
— Не ме интересува езикът ти, мистър Калпепър — каза тя равно. — Ако обичаш, напусни ранчото ми.
— Дошъл съм за онзи пор, който уби двама от хората ми — озъби се той. — Дай ми го.
— Не знам за какво говориш — отговори Сара хладно — В ранчото „Лост Ривър“ няма убийци.
Мулето на Кестър направи няколко крачки наляво.
Пушката на Лола се вдигна предупредително. Тя освободи предпазителя и изгледа Кестър, сякаш беше гърмяща змия.
— Той е тук — каза Аб. — Видяхме следите му от „Испанската църква“ и те водят тук.
— Твоите роднини имали ли са пистолети? — попита Сара.
— Разбира се, че имаха. Те са Калпепър!
— В гърдите ли са застреляни?
— Калпепърови не са страхливци. Били са с лице към него.
— В такъв случай не е имало никакво убийство. Твоите хора просто са предизвикали човек, който не е бивало да закачат. И са платили за това с живота си.
Лицето на Аб се зачерви, после изведнъж пребледня.
— Човекът, който уби роднините ми, е в тази къща — каза той студено. — Дай ми го.
— Не — отвърна тя. — Той самият е на крачка от смъртта.
— На кого му пука? Дай ми го!
— Ако той оживее, можеш да му отмъстиш, но не и тук. Дотогава този човек е мой гост.
Аб се взираше в нея, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
Въпреки че по гърба й се стичаше студена пот, Сара не мигваше. Насочи пушката си към корема му.
— Не сваляй очи от него — обади се Лола. — Независимо какво става.
— Няма. — Гласът на Сара беше изтънял. — Довиждане, мистър Калпепър. И, ако обичаш, не бързай да се връщаш. Не се отнасяме любезно с неканените гости.
От устата на Лола отново излетя струя кафява течност.
— Момичето иска да каже — отново се обади тя, — че ги застрелваме на място. Разбираш ли?
Аб разбираше. Това не му харесваше, както не му харесваше и насочената към него пушка.
От вътрешността на къщата се чу изстрел, последван от още два.
Сара трепна, но не свали погледа си — и пушката си — от Аб.
Лола дори не трепна.
Не се чу нищо повече.
— Вече започнахме да стреляме — каза Лола. — А вие, момчета, по-добре тръгвайте, ако не искате да получите малко олово.
Никой от двамата не посегна към пистолета си. Погледите им бяха в пушките, насочени към тях, заредени и готови за стрелба. Това, че ги държаха жени, не беше никакво успокоение.
Не беше необходима много сила, за да дръпнеш един спусък.
— Парнел! — извика Аб. Не получи отговор.
— Още някой от роднините ти? — попита любезно Лола. — Вие, момчета, наистина сте много невнимателни.
Аб не сваляше погледа си от Сара. Запомняше лицето й, тялото й, ръцете й, които държаха пушката.
— И твоят ред ще дойде — каза той. — И ще си го получиш лично от мен. Както и онова хлапе, което се е скрило в дърветата при потока. Дръж го под око, иначе няма да има с какво да се похвали пред момичетата.
Аб дръпна юздите Мулето му се обърна и тръгна. Мулето на Кестър го последва.
Никой от ездачите не се обърна.
Глава 6
— Продължавай да ги наблюдаваш — каза глухо Сара.
Лола се изплю още веднъж.
— Не съм вчерашна.
Без да отговори, Сара захвърли пушката си и се втурна към къщата. Хвърли един бърз поглед към ранения ястреб в ъгъла. Птицата явно беше изплашена от шума, но иначе й нямаше нищо.
Но същото не можеше да се каже за мъжа.
Кейс лежеше на пода в другия край на стаята. Главата му беше клюмнала. Стискаше револвера с двете си ръце Дулото му беше пъхнато в една цепнатина между дъските.
Във въздуха още се носеше миризмата на барут.
— Кейс?
Единственият отговор беше нечленоразделен звук. Не се обърна към нея.
Тя изтича през стаята и коленичи до него Ръцете й обхождаха гърба и краката му, проверявайки раните.
Нежното й докосване го опари като огън. От гърло то му излезе една сподавена ругатня. Той надигна глава и впери блестящите си сиво-зелени очи в нея.
— Добре ли си? — прошепна Сара.
— Не.
Тя възкликна уплашено и погали гърба му, сякаш беше изплашен ястреб.
— Къде те боли? — попита бързо тя. — На гърба ти няма нищо. Обърни се, за да те погледна и отпред.
Мисълта за нежните, бързи пръсти на Сара, които обхождат тялото му, отново предизвика чувствена реакция у него.
— Не ме изкушавай! — бяха единствените му думи.
— Какво?
Той каза нещо грубо през зъби. Докосването й беше превърнало страха, който изпита за нея, когато Калпепърови се приближиха, в страстно желание.
— Нищо не се е случило, като изключим това, че не улучих онзи кучи син.
— Кой?
— Парнел, ако се съди по това което извика Аб. Проклятие!
— Къде беше той?
— Виждаш ли онази камара камъни?
Сара се наведе и надникна през широката цепнатина. Единствената камара камъни, която виждаше, беше на повече от сто метра от колибата. Тя погледна към револвера на Кейс.
— Боже Господи! — възкликна тя. — Разбира се, че не си го улучил. Това е само един револвер.
— И той е точно това, от което имах нужда.
Тя понечи да спори, но изражението в очите му я накара да промени намерението си. Вместо това каза:
— Да ти помогна да се върнеш в леглото.
— Ти се върни да наблюдаваш онези Калпепърови. Аз съм си добре и тук.
— Лола ги наблюдава, Ют ги следи, а Конър се спотайва в сенките, за да ни уведоми, ако се появи още някой.
Кейс отново погледна през цепнатината. Отвън нямаше никакво движение. Дори птица не прехвръкваше.
— Предполагам, че сте правили това и друг път — обади се най-накрая той.
