непознат. Но я изпитваше.
— Прати ли някой да повика Касандра? — попита тя.
— Не.
— Защо? — възкликна изненадано Амбър. — Касандра е много по-добра лечителка от мен.
— И много по-лоша гадателка.
Амбър си пое дълбоко дъх. Точно от това се страхуваше още от мига, в който Ерик бе положил голото тяло на мъжа в краката й. Ръката й бавно се плъзна под пелерината и нощницата.
Сред множеството огърлици, гривни, брошки и украшения за коса от скъпоценен кехлибар, които притежаваше, имаше един накит, който тя не сваляше никога, дори в леглото. Беше верижка от красиво сплетени тънки златни нишки, на която върху гнездо от злато с гравирани ситни руни бе окачен къс прозрачен кехлибар, голям колкото половината й длан.
Този древен, безценен и пълен с тайни медальон Амбър бе получила още в деня на раждането си. Пленената слънчева светлина се разливаше и сияеше във вътрешността на камъка, смееше се, мръщеше се и гореше на фона на късчетата мрак, също като нея уловени в златното му лоно.
Амбър хвана медальона в шепа, мълвейки древни молитви. Топлината на тялото й потече към кехлибара, дъхът й го обля. Не след дълго камъкът се замъгли, проникнат от живата й топлина.
Тя бързо се наведе към огъня и поднесе медальона досами пламъците. Когато мъглата започна да се прояснява, камъкът затрептя като жив, изпълнен със светлини и сенки, които непрекъснато променяха формите си.
— Какво виждаш? — попита Ерик.
— Нищо.
Той изсумтя нетърпеливо и погледна към непознатия, който продължаваше да лежи напълно неподвижен в своя неестествено дълбок сън.
— Все трябва да има нещо. Дори аз мога да виждам в кехлибара, когато…
— Светлина… — прекъсна го Амбър. — Кръг… Древен… Самодивско дърво… Мрачни сенки… Под дървото… Нещо…
Гласът й секна. Тя вдигна поглед към Ерик, който я наблюдаваше с очи като кехлибари в черна нощ — тъмнозлатисти, неразгадаеми.
— Каменният пръстен и свещеното самодивско дърво — каза той с равен глас.
Амбър сви рамене.
Ерик чакаше мълчаливо, изопнал снага като пред битка.
— Има много свещени кръгове — промълви накрая тя, — много самодивски дървета, много мрачни сенки.
— Ти видя мястото, където го намерих.
— Не! Дървото беше в Каменния пръстен.
— Той също.
Спокойният му тон накара Амбър да потръпне. Неспособна да проговори, тя отмести поглед към непознатия, който лежеше увит във вълна и кожи.
И в хиляди мрачни сенки.
— Вътре? — прошепна тя, като се прекръсти. — За бога, кой е той?
— Някой от Посветените, без съмнение. Никой друг не би могъл да премине през побитите камъни.
Амбър се взря в непознатия, дирейки отговор в руните на лицето му. Но видя само онова, което вече знаеше — едно силно, сурово, много мъжествено лице.
Лице, което я привличаше така, както я привличаше единствено кехлибарът.
Искаше да вдъхне дъха му, да усети неповторимия му аромат, да попие топлината му. Искаше да опознае този мъж, да се наслади на неговата мъжка сила.
Искаше да го докосне.
Амбър се сепна. Тя, Недокосваната, искаше да докосне един непознат. Въпреки болката.
— Цъфнало ли беше самодивското дърво? — попита Ерик.
Амбър го погледна слисано.
— Не е цъфтяло от хиляда години — отвърна тя. — Защо ще му е да дарява с благословията си точно този непознат?
Вместо отговор Ерик зададе нов въпрос.
— Какво друго видя в камъка?
— Нищо.
— Кой казваше нещо за изтръгване на пера? — измърмори той. — Добре тогава. Какво почувства?
— Почувствах, че…
Ерик мълчеше очаквателно. И напразно.
— По дяволите! Кажи ми! — изръмжа той.
— Не мога да го опиша с думи. Беше особено чувство, сякаш…
— Сякаш?
— Сякаш съм застанала на ръба на висока скала и трябва само да разперя криле, за да полетя.
Ерик се усмихна, обзет едновременно от спомени и предчувствия.
— Приятно усещане — отбеляза меко той.
— Само за онези, които имат криле — възрази Амбър. — Аз нямам. За мен това означава само едно дълго падане с тежко приземяване.
Смехът на Ерик отекна в малката къщичка.
— Ах, малката ми — каза той, — ако не знаех, че ще те заболи, щях да те грабна и да те завъртя в прегръдките си като дете.
Тя се усмихна.
— Ти си чудесен приятел. Хайде, отнеси този човек в леглото ми. Ще остане там, докато дойде Касандра да се погрижи за него.
Вместо да се подчини, Ерик само я изгледа изпод вежди.
— Не бих искала да уморя от студ човек, способен да преминава през свещените камъни — обясни Амбър.
— Може би. Аз самият обаче с удоволствие щях да наредя да бъде убит, ако не беше гост в твоя дом. И в леглото ти.
Тя го погледна слисано.
Усмивката му беше студена като вятъра, който вилнееше край къщата.
— Защо ще осъждаш на смърт един непознат, открит в безсъзнание сред свещената гора? — попита Амбър.
— Подозирам, че той е някой от рицарите на Дънкан от Максуел, които шпионират из нашите земи.
— Значи слуховете са верни? Един норманец е предоставил на саксонския си враг правото да управлява крепостта Стоун Ринг?
— Да — горчиво отговори Ерик. — Но Дънкан вече не е враг на Доминик. С опрян в гърлото меч Шотландския чук се е заклел във вярност на Доминик.
Амбър извърна поглед. Нямаше нужда да го докосва, за да усети кипящата в гърдите му ярост, макар и овладяна. Дънкан от Максуел, Шотландския чук, беше незаконороден син и не притежаваше никаква земя. Първото нямаше как да се промени, но ето че Доминик льо Сабр бе дал на Дънкан крепостта Стоун Ринг, заедно с принадлежащите й земи.
А Стоун Ринг беше част от владенията на Ерик.
Безброй битки с разбойници, незаконни синове и амбициозни братовчеди бе водил Ерик, за да си извоюва властта над многобройните имения на лорд Робърт в Спорните земи. Нямаше съмнение, че сега отново ще му се наложи да воюва. Само силен владетел можеше да управлява в Спорните земи.
— С какви дрехи беше облечен, когато го намери? — попита Амбър.
— Намерих го така, както го донесох. Гол.
— Тогава той не е рицар.
— Не всички рицари се върнаха от сарацинските земи със злато и скъпоценни камъни.
— Да, но дори най-бедният рицар има броня, оръжие, кон, дрехи — възпротиви се тя. — Нещо.
