— Той има нещо.
— Какво?
— Медальонът. Познат ли ти е?
Амбър поклати глава и косата й запламтя като слънце.
— Не си ли виждала или поне чувала нещо за него? — настоя Ерик.
— Не.
От устните му се откъснаха шумна въздишка и приглушено проклятие.
— Може би Касандра знае? — предположи тя.
— Съмнявам се.
Въпреки веселия огън стаята внезапно се стори на Амбър ужасно студена. Имаше чувството, че е попаднала в капан, чиито хищни, но едновременно с това нежни челюсти се затягат все по-здраво около нея.
Не за пръв път Ерик идваше при нея, за да узнае истината за някой, който или не може, или не иска да я произнесе сам. И Амбър се добираше до тази истина доколкото и както можеше.
Дори чрез докосване.
Понасяше болката от тези докосвания в знак на благодарност към сина на великия лорд, който винага се бе държал толкова добре с нея. Досега никога не се бе страхувала да докосва някого.
А сега се страхуваше.
Предсказанието, произнесено при раждането й, трептеше във въздуха като току-що отпусната тетива… и Амбър се боеше от смъртта, изстреляна на върха на невидимата, летяща стрела.
Ала в същото време копнежът да докосне непознатия се разгаряше все по-силно в гърдите й, притискаше я, задушаваше я. Искаше да го опознае. Изведнъж това бе станало по-важно дори от копнежа й да узнае истинското си име, истината за изгубените си родители и за скритото си наследство.
Точно това непреодолимо желание я плашеше най-много. Непознатият я викаше в своето безмълвие, призоваваше я с нямата си песен, омагьосваше я.
— Касандра знае повече и от двама ни взети заедно — решително заяви тя. — Трябва да я изчакаме.
— Когато си се родила, Касандра те е нарекла Амбър1. Мислиш ли, че е било случайно?
— Не — прошепна Амбър.
— Ти си рожба на кехлибара. Касандра е разбрала това веднага.
Тя извърна глава, за да избяга от изпитателния му поглед.
— Ще отречеш ли, че този непознат носи твоя знак? — настоя Ерик.
Амбър не каза нищо.
— По дяволите — измърмори той. — Защо си толкова опърничава?
— По дяволите, защо си толкова глупав!
Ерик я зяпна, стреснат от този изблик на необичаен гняв.
— Знаеш ли името на този мъж? — попита тя.
— Ако го знаех, нямаше да…
— Нима си забравил предсказанието на Касандра? — прекъсна го Амбър.
— Кое от всичките? — сопна се той. — Предсказанията се сипят от устата на Касандра като дъбови листа, докоснати от ледената целувка на зимата.
— Говориш като човек, който никога не вижда по-далеч от носа си.
— Майсторът на мечове винаги е хвалил набитото ми и зорко око — възпротиви се Ерик с усмивка.
Тя въздъхна отчаяно.
— Да спори човек с теб е все едно да се сражава със сенки.
— Това Касандра го споменаваше по-често даже от хвърлянето на бисерите на свинете. Бисерите на нейната мъдрост, естествено. Свинята съм аз.
Този път обаче Амбър не се полъга по шегите му.
— Чуй ме — каза разпалено тя. — Чуй какво е казала Касандра в деня на моето раждане.
— Чувал съм какво…
Но Амбър вече говореше. Думите валяха от устните й, повтаряйки предсказанието, което се бе родило заедно с нея и бе хвърлило тежката си сянка над целия й живот.
Ерик погледна замислено непознатия, после момичето, което наистина беше като слънчева светлина, затворена в кехлибар — ярко злато, обгърнато от едничка мрачна истина: и най-лекият допир можеше да й причини непоносима болка.
Но трябваше да я помоли да докосне този мъж. Нямаше друг избор.
— Съжалявам — каза той, — но ако шпионите на Доминик льо Сабр или на Шотландския дук се навъртат из земите на Стоун Ринг, аз трябва да го знам.
Амбър кимна бавно.
— Но преди всичко трябва да знам къде е самият Шотландски дук — продължи Ерик. — Дънкан от Максуел е заплаха за владенията на лорд Робърт в Спорните земи. Колкото по-скоро умре, толкова по- добре.
Амбър кимна отново, но не направи и плах опит да докосне мъжа, проснат в несвяст в нозете й.
— Не съществува човек на неговата възраст, който да няма някакво име — зае се да я успокоява Ерик. — Дори робите, слугите и най-бедните васали имат имена. Глупаво е да се боиш от предсказанието на Касандра.
Медальонът в шепата на Амбър пламтеше като огън. Тя се взря в него, но не видя нищо повече от онова, което вече бе видяла. Свещен каменен кръг. Свещено самодивско дърво.
— Добре — прошепна Амбър.
Като стисна зъби в очакване на болката, тя коленичи до огъня и положи длан върху бузата на непознатия.
Насладата бе толкова силна и внезапна, че Амбър извика и дръпна ръка. После се опомни и бавно протегна отново длан към непознатия мъж.
Ерик несъзнателно пристъпи напред, за да я предпази от болката. Сетне обаче се овладя и се спря, вперил поглед в нея със здраво стиснати устни. Не искаше да причинява на Амбър всичко това, но още по- малко искаше да убива някого ненужно.
Този път Амбър не трепна, когато ръката й докосна непознатия. Вместо това се премести по-близо до него и затвори очи, за да се наслади пълно на най-върховното удоволствие, което бе изпитвала през живота си.
Имаше чувството, че е легнала сред океан от нежен огън, че я гали ласкавата му топлина, че се разтваря в светлината му.
А отвъд златната топлина на този океан лежеше истината, спотаена сред мрачни сенки.
От устните на Амбър се изтръгна тих стон. Знаеше трима мъже, излъчващи такава увереност във воинската си мощ. За двамата само бе чувала — Доминик льо Сабр и Дънкан от Максуел. Третият беше Ерик.
Велик воин лежи под дланта ми — светлина и мрак, наслада и болка, любим и смъртен враг в едно.
— Амбър…
Очите й бавно се отвориха. Изражението на Ерик й подсказа, че е повторил името й поне няколко пъти. Настойчивият му светлокафяв поглед бе вперен в нея. Доловила загрижеността му, тя се насили да се
