през цялата година. Полята са плодородни. В мочурищата се въди много пернат дивеч, а горите гъмжат от елени.
Дънкан долови любовта на младия лорд към тази земя и ревност бодна сърцето му.
— Би било хубаво да имам земя — тихо каза той.
— О, — изпъшка с престорено отчаяние Ерик. — Още едно копие в редиците на онези, които искат да ми отнемат Сий Хоум!
— Сий Хоум ли? Не — каза Дънкан с усмивка. — Земята край Стоун Ринг ми харесва повече. По-стръмна, по-скалиста, по-дива.
Амбър затвори очи и се помоли Ерик да съзре в Дънкан само онова, което съзираше тя — един човек, разговарящ искрено с хора, които счита за свои приятели.
— Аз предпочитам соления вятър и крясъка на морските орли — каза Ерик.
— Те са твои, наред със Стоун Ринг.
— Да докато ги владея — да. В Спорните земи бъдещето на един мъж е дълго само колкото ръката, с която държи меча.
Дънкан се засмя.
— Восъкът в очите ти ми подсказва, че нямаш нищо против да те предизвикват.
— О! Целият блясък го има и в твоите очи — отвърна Ерик. Амбър отвори очи и въздъхна с облекчение. Ерик се шегуваме с Дънкан като с приятел.
— Да — каза Дънкан. — Обичам битките.
— Не — намеси се решително Амбър. — Няма да позволя.
— Какво няма да позволиш? — попита Ерик с престорена наивност.
— Ти си намислил да въвлечеш Дънкан в своите бойни игри.
— Какво ще кажеш? — обърна се Ерик към Дънкан.
— Намери ми меч и ще ти покажа.
Отговорът му прониза сърцето на Амбър. Без да разсъждава, тя се наведе напред и сключи пръсти около китката на Дънкан. Топлината и мъжественото му излъчване я обляха като вълна. Но Амбър потисна възбудата си, защото страхът й бе също толкова силен.
— Не — настоя тя. — Онази буря едва не те уби. Все още е твърде рано за теб да се биеш без нужда.
Дънкан се взря в тревожните й златисти очи и усети как буцата в гърдите му се стапя. Дни наред Амбър бе отбягвана всякакъв допир до него, ала мислеше за него, боеше се за него — това бе толкова очевидно, че едва се сдържа да не изглади с целувки бръчиците на страха около хубавата й уста.
— Не се тревожи, безценна Амбър — прошепна той, почти опрял устни до бузата й. — Няма да се оставя на някакви си зле обучени рицари.
Възбудата, страстта и невероятната му самоувереност достигнаха до Амбър чрез допира до ръката му. Той ни най-малко не се боеше да премери сили с най-добрите рицари на Ерик.
Напротив, очакваше схватката с глада на вълк, обикалящ овче стадо.
Амбър неохотно пусна ръката му. Но пръстите й погалиха лекичко китката му с копнеж, който гореше и в сенчестите дълбини на очите й.
Дънкан видя този копнеж и усети как в слабините му пламва буен огън. Пръстите му се сключиха около нейните и ги стиснаха, за да задоволят болезнената му нужда да я докосва, да я чувства.
Ерик ги гледаше със смесица от изумление и тревога.
— Ти го каза, Амбър — каза той, — но тогава не ти повярвах. Неговото докосване не ти причинява болка. Причинява ти… наслада.
— Да. Огромна.
Ерик премести поглед от лицето й, върху което бяха изписани едновременно наслада и тъга, към Дънкан. В неговото изражение се преплитаха наслада и твърдост, които го караха да изглежда и воин, и влюбен.
— Искрено се надявам — обърна се отново към Амбър той, — че Касандра ще намери отговор в своите рунически плочки, преди да бъда принуден да избирам между онова, което ти носи наслада и сигурността на Спорните земи.
Страх скова тялото на Амбър. Тя затвори очи, без да каже дума.
И без да отдръпне пръстите си от ръката на Дънкан.
През мъглата до тях долетя викът на един от хората на Ерик. Дънкан и Ерик мигновено се обърнаха. Откъм конюшнята се задаваха четирима рицари. Трима от тях Ерик познаваше. Четвъртия — не.
Дънкан се приведе напред и се взря напрегнато в гъстата мъгла. Трима от рицарите му бяха непознати.
Четвъртият накара сенките в паметта му да се завъртят и да се сплетат в нещо, което не беше нито спомен, нито забрава.
6
Облаците се разделиха и позволиха на бледозлатистата слънчева светлина да облее подгизналата от дъжд земя. Зелената трева и дърветата пламнаха като нажежени. Бледите камъни заблестяха като перли. Кората на дърветата лъщеше като тъмен абанос. Обсипана с блещукащи водни капчици, цялата земя сякаш се смееше.
Амбър обаче не споделяше нейното веселие. Беше почувствала как сенките в паметта на Дънкан се размърдват и затреперват, сякаш в дълбините на мрака се бе пробудил страховит дракон.
— Кой е четвъртият мъж? — попита тя Ерик.
— Не знам — отвърна той.
— Разбери.
Повелителният й тон изненада Ерик. Това, което изненада Дънкан бяха ноктите й, впили се в китката му.
— Нещо не е наред ли? — попита Ерик.
Амбър със закъснение осъзна какво е направила. Ако четвъртият мъж наистина беше от миналото на Дънкан — и ако Дънкан наистина бе този, който се боеше, че е — непредпазливата й намеса го бе поставила в опасност.
— Не — каза тя, като се стараеше гласът й да звучи спокойно. — Просто гледам с подозрение на всеки непознат воин, който се появи в Спорните земи.
— Алфред също — сухо отбеляза Ерик.
Усмивката на Амбър бе бледа сянка на обичайната й усмивка, но само Дънкан забеляза това.
И само Дънкан знаеше, че ноктите й са се забили в плътта му.
— Кой е Алфред? — попита той.
— Един от най-добрите ми рицари. Той е мъжът с белия жребец, който язди до непознатия.
— Алфред значи — повтори Дънкан, за да го запомни.
— Алфред Проклетия — уточни Амбър.
— Така и не можа да му простиш, че те нарече магьосница — укорително каза Ерик.
— Та той накара църквата да му повярва.
Ерик сви рамене.
— Свещеникът беше един дебел стар глупак.
— Този дебел стар глупак ми посегна.
Ерик се обърна към Амбър толкова бързо, че конят му подскочи стреснато.
— Какво искаш да кажеш? — попита рязко той.
— Свещеникът искаше да се съюзи с дявола чрез сношение с мен — обясни кратко Амбър. — Когато му отказах, той се опита да вземе насила онова, което не му дадох доброволно.
— По дяволите — изръмжа Дънкан.
Ерик бе твърде шокиран, за да каже каквото и да било. Чертите на лицето му се изопнаха под брадата, а устните му се свиха в тънка линия.
— Ще намеря този проклет свещеник и ще го обеся начаса — закле се тихо той.
