Дъкан кимна, защото не можеше нито да диша, нито да говори.
— Вярно ли е това, което каза вещицата? — попита Саймън. — Наистина ли не си спомняш нищо за времето, преди да дойдеш тук?
Дънкан кимна с усилие.
Саймън се извърна настрана, за да прикрие яростта, изкривила лицето му.
— Дано Свен се върне по-скоро. Намерих това, което търсехме. Но той все още е загубен за нас. Проклета вещица. Да му отнеме паметта!
7
— Човек с твоите умения не бива да ходи невъоръжен — каза Саймън. — Предполагам, че в тази огромна оръжейница на сър Ерик все ще се намери някой излишен меч?
Дънкан разтърка печално корема си. Още го болеше от вчерашния удар на Саймън.
— В момента се чувствам умел колкото валет новобранец — измърмори той.
Саймън се засмя.
Миг след него Дънкан също се засмя. Изпитваше неочаквана, но силна симпатия към този русокос рицар.
— Аз имах преимущество в боя — каза Саймън. — Цял живот съм се упражнявал срещу воин, притежаващ твоята сила. А ти навярно никога не си се изправял срещу воин, притежаващ моята бързина. Освен може би сър Ерик… Този човек притежава грация и ловкост, които ме карат постоянно да съм нащрек.
— Никога не съм виждал как се бие Ерик. А и да съм го виждал, не си спомням — замислено каза Дънкан.
— Ако не си го виждал да се бие, след като си се свестил, значи изобщо не си го виждал — измърмори под носа си Саймън.
— Какво каза?
— Нищо важно — отвърна Саймън.
Той обходи с поглед пълната оръжейница и неволно изпита възхищение към предвидливостта на Ерик. Младият лорд щеше да бъде много мощен противник, ако се стигнеше до въоръжен конфликт.
А Саймън подозираше, че това ще стане.
Като дим, който се промъква през недовършените стени на крепостта, до тях достигна звукът от приближаващи се хора. Първо се чу дълбок мъжки глас, после звънлив смях на жена. Ерик и Амбър.
Дънкан се обърна към вратата с копнеж, който изпълни Саймън едновременно с ярост и леден страх.
Вещица! Дънкан реагира на хитрините й като изгладнял пес на мърша.
— Ето ви и вас — възкликна Ерик и се обърна към Саймън. — Алфред ми каза, че сигурно си тук, за да видиш как върви поправянето на оръжията ти.
— Дойдох само за да се полюбувам на сръчността на твоя оръжейник — каза Саймън, докато гледаше как Амбър се спуска към Дънкан. — Като изключим сарацините, никога не съм виждал по-изкусен майстор.
— Тъкмо за това исках да поговорим.
— За поправянето на бронята ми?
— Не. За сарацинските оръжия. Вчера ти каза нещо за техните лъкове, което много ме заинтригува.
С усилие на волята Саймън съсредоточи вниманието си върху Ерик вместо върху момичето, което изглеждаше толкова невинно, а всъщност бе тъй обладано от злото, че без капчица колебание или разкаяние бе могло да вземе ума и паметта на Дънкан.
— Какво съм казал, господарю? — попила той.
— Наистина ли техните воини могат едновременно да препускат в галоп и да стрелят?
— Да.
— И стрелят точно? И надалеч?
— Да — отвърна Саймън. — И бързо като мълния.
Ерик се взря в тъмнината на очите му. Каквито и спомени от войната да се криеха в тези черни дълбини, нямаше съмнение, че именно те са главната причина за мрачното му, смразяващо излъчване.
— Но как успяват? — попита Ерик. — За да се вдигне един арбалет, човек трябва да стои на земята.
— Сарацините използват обикновени лъкове. Те са два пъти по-малки от нашите дълги английски лъкове, но изстрелват стрелите със силата на арбалет.
— Как е възможно?
— Това е въпрос, по който двамата с До… — Саймън прикри грешката си, като се покашля и продължи бързо: — Това е въпрос, по който двамата с брат ми често спорехме.
— И до какъв извод стигнахте?
— Сарацините огъват лъковете си по особен начин, удвоявайки якостта им без да ги правят тежки като нашите арбалети.
— Как? — полюбопитства Ерик.
— Не знаем. Колкото и да се опитвахме да си направим такива лъкове, все ги чупехме.
— По дяволите, какво не бих дал да имам няколко сарацински лъка! — възкликна Ерик.
— Тогава ще ти трябват и сарацински стрели — сухо отвърна Саймън. — Самото стреляне с тези лъкове става по особен начин, който трудно можеш да усвоиш, ако не си сарацин. В крайна сметка честните християнски мечове и копия ни свършиха работа.
— И все пак си помисли какво предимство биха ни дали тези лъкове.
— Предпочитам предателството.
Ерик го погледна слисано. Дънкан също.
— Брат ми — обясни Саймън — често ми казваше, че предателството е най-добрият начин да превземеш една добре укрепена позиция.
— Умен мъж е брат ти — измърмори Ерик. — Жив ли е?
— Да.
— Него ли търсиш в Спорните земи?
Изражението на Саймън се промени.
— Прости ми, господарю — кротко каза той, — но това, какво търся по тези земи засяга само мен и бог.
За миг Ерик остана безмълвен. Сетне се усмихна лекичко и се обърна към доспехите, окачени съвсем наскоро в оръжеиницата.
— Хубава ризница — отбеляза той.
— Твоят оръжейник я поправи толкова изкусно, че сега е по-добра от нова — отвърна Саймън.
— Той е прочут навсякъде из Спорните земи с майсторлъка си — заяви Ерик.
— И с право. Дали ще направи на Дънкан меч, кама и бойни доспехи?
— Ще се наложи — отвърна сухо Ерик. — Никъде на острова няма готова ризница, която да побере широките му рамене.
— Има една — обади се Дънкан.
— Нима? Чия?
— На Доминик льо Сабр — отвърна Дънкан.
Амбър се вторачи в него, но не каза нищо, защото се боеше от последиците.
Саймън се взря в него също толкова напрегнато, но по същата причина и той не произнесе и дума.
Ерик обаче не се боеше от възвръщането на паметта му.
— Значи си виждал омразния норманец? — попита той.
— Да.
— Кога?
Дънкан отвори уста да отговори и едва тогава осъзна, че не може.
— Не знам — каза той. — Знам само, че съм го виждал.
