— Не е нужно. Разбойниците не идват толкова близо.
Без да обръща внимание на останалите мъже в оръжейницата, Дънкан сведе глава толкова близо до нея, че устните му почти докоснаха косите й, вдъхна техния аромат и се взря в тревожните й златисти очи.
— Не искам да рискувам, безценна Амбър — промълви той. — Боя се, че ако някой те нарани, самият аз ще прокървя.
Думите бяха произнесени съвсем тихо, но Саймън ги чу и изгледа Амбър с гняв, който му бе трудно да прикрие. Проклета вещица. Взела му е ума!
— Дънкан… — прошепна Амбър. Името прозвуча по-скоро като въздишка. Тя пое коравата му ръка между дланите си, без да обръща внимание на хладната тежест на оръжието. — Да побързаме, мой тъмен воине. Аз вече взех храна и изпратих съобщение да приготвят два коня.
— Три — поправи я Ерик.
— И ти ли идваш? — попита изненадано Амбър.
— Не. Егберт идва.
— Ах, Егберт. Разбира се. Е, значи просто няма да му обръщаме внимание.
С внимателни движения — защото не искаше да стряска неспокойния кон — Дънкан се намести на седлото и погледна през рамо. Бяха се измъкнали от полянката, на която бяха спрели да починат, оставяйки Егберт да спи заедно с коня му и с коня на Дънкан. За пътя, оставащ до блатото, Амбър бе настояла да вземат единствено нейната кобила.
Пътечката, която ги изведе от ширналите се поля на Сий Хоум много скоро стана неравна и мъчна за вървене, особено за кон с двама ездачи на гърба. Минаха през места, които смаяха Дънкан — на пръв поглед изглеждаха напълно непроходими, но само на няколко стъпки встрани изненадващо се откриваше напълно достъпен проход.
Всичко това го беше изнервило. Конят очевидно също не се чувстваше много спокойно. Но може би на животното просто му бе трудно да носи двама ездачи.
— Няма и следа от него — съобщи Дънкан и се обърна отново напред.
— Горкият Егберт — каза Амбър с по-скоро развеселен, отколкото разтревожен глас. — Ерик страшно ще се ядоса.
— Горкият Егберт си спи сладко от другата страна на този зъбер — промърмори Дънкан. — Лежи си спокойно насред една полянка, окъпана в слънце, което явно не знае, че лятото си е отишло. Мисля, че съвсем не е за окайване.
— Да, но само ако Ерик не разбере нищо.
— Ако валетът е поне наполовина толкова умен, колкото е мързелив, няма да каже на Ерик, че е заспал.
— Ако Егберт беше толкова умен, нямаше да е толкова мързелив.
Дънкан се засмя и пристегна дясната си ръка около кръшната й талия. С лявата държеше юздите. Ръцете на Амбър лежаха върху неговите, сякаш и доставяше удоволствие да усеща топлината на тялото му.
— Поне оставихме коня ти при него — каза тя. — И съобщение да ни чака.
— Сигурна ли си, че момъкът може да чете?
— По-добре, отколкото може да пише, ако се вярва на Касандра.
— Нима умее и да пише? — попита изненадано Дънкан.
— Слабо. Ерик вече се е отчаял от опитите си да го научи на четмо и писмо, та да може поне да води сметка за добитъка, зърното и налозите в една крепост.
— Тогава защо не го изпрати обратно при баща му?
— Егберт си няма никого — каза Амбър. — Ерик го намерил край един коларски път. Баща му бил премазан от едно паднало дърво.
— Явно Ерик има навик да приютява и да се грижи за изпадналите в беда.
— Щом не могат да се грижат сами за себе си, все някой трябва да го прави.
— Ти затова ли се грижеше за мен? — попита Дънкан. — От състрадание и чувство за дълг?
— Не.
Амбър си припомни насладата, която бе изпитала, когато докосна Дънкан за пръв път — наслада тъй силна, че тя стреснато бе отдръпнала ръка. После го беше докоснала пак. И му бе отдала сърцето си.
— С теб беше различно — тихо каза тя. — Харесваше ми да те докосвам.
— Все още ли ти харесва?
Издайническата руменина, плъзнала по лицето й, отговори без думи на въпроса му.
— Това ме радва — каза Дънкан. — Много ме радва. — Той сключи ръце и притисна Амбър още по- плътно към себе си.
Копнежът да я притежава отново изпълни тялото му с огнена възбуда, въпреки че съвестта и разумът му го караха да се отдръпне.
Не биваше да я съблазнява, преди да е получил отговори на мрачните въпроси от своето минало.
В съзнанието му натрапчиво отекваха незнайни клетви.
И все пак… все пак…
Беше му извънредно хубаво да препуска през есенната земя, да усеща по лицето си топлата, жълта слънчева светлина и да държи в обятията си такава кехлибарена фея.
— Слънце… — промълви Амбър. — Какво неочаквано вълшебство. — Тя вдигна ръце и свали вълнената качулка от главата си. Диплите на индиговия плат се спуснаха по раменете й, позволявайки на слънцето да я облее с нежната си, златиста топлина.
— Да — кимна Дънкан. — Истинско вълшебство.
Но нямаше предвид слънчевата светлина, а Амбър.
— В твоите коси — промърмори той — има хиляди нюанси на златиста светлина. Не съм виждал нищо по-красиво.
Дъхът на Амбър секна, по тялото й пробягна лека, приятна тръпка. Копнежът на Дънкан я изпълваше с неописуемо опиянение. Най-голямото й желание бе да се сгуши в силното му тяло като в жива мантия, да се скрие от останалия свят и в това тихо уединение, в което не би могъл да проникне никой друг, да му се отдаде.
Ала не биваше да му се отдава.
И сърце, и тяло, и душа.
— Амбър — прошепна Дънкан.
— Да? — откликна тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си.
— Нищо. Просто ми е приятно да шепна името ти, допрял устни до златните ти коси.
Огромна вълна на удоволствие обля цялото й тяло. Без да мисли, тя вдигна ръка към бузата му. Харесваше леко грапавата кожа, под която се криеха коренчетата на избръснатата му брада. Харесваше силната му ръка, обгърнала талията й. Харесваше топлата му, мускулеста гръд.
Харесваше този мъж, с цялото си сърце.
— Няма друг мъж като теб.
Нямаше представа, че е произнесла мислите си на глас, докато не усети тръпката, разтърсила тялото му.
— Няма жена, която да може да се мери с теб — прошепна той и целуна дланта й.
После се наведе и зарови лице в косите й. Облъхна го нежният аромат на слънчева светлина и борова смола. Тя миришеше на лято и топлина, на шотландски пури и свеж вятър.
Не можеше да се насити на това ухание, което бе само нейно.
Амбър долови забързаното му дишане, почувства насладата му от самото й присъствие до него и за кой ли път й се прииска да не съществува никакво предсказание.
Но то съществуваше.
— Жалко, че топлината ще трае толкова кратко — въздъхна тя.
— Защо? — измърмори полугласно Дънкан, като взе между пръстите си една палава къдрица, спусната се край шията й.
