Ерик стрелна Амбър с очи. Тя отвърна мълчаливо на погледа му.
— Да не би паметта ти да се възвръща? — попита той.
Саймън и Амбър затаиха дъх.
— Само отделни късчета. Нищо повече — отвърна Дънкан.
— Какво означава това?
Дънкан сви рамене. Движението го накара да трепне от болка и да разтърка с пръсти израненото си тяло.
Жалко, че я няма, за да премахне болката с целебните си мехлеми и отвари.
Тази мисъл, прелетяла през съзнанието му, го накара да се вкамени на място, питайки се коя ли е тя.
— Дънкан? — настоя Ерик. — Връща ли се паметта ти?
— Виждал ли си как луната се отразява в спокойна вода? — попита Дънкан със зле овладяна ярост.
— Да.
— Хвърли няколко камъка във водата и погледни отново отражението на луната. Това е останало от паметта ми.
Горчивината в гласа му извика у Амбър копнеж да го докосне, да го утеши, да го дари с чувствена наслада, която да облекчи болката му.
— Помня, че съм виждал Друидския вълк — каза той, — но не помня къде, кога, как и защо. Не помня дори как изглежда.
— Друидския вълк — измърмори Ерик. — Значи наистина го наричат така. Носи се мълва…
— Каква мълва? — попита бързо Амбър, която искаше час по-скоро да смени темата.
— Че мечът на английския крал е станал Друидския вълк.
Амбър го зяпна объркано.
— Едно от предсказанията на Касандра се оказа вярно. Поредното — каза Ерик.
— Кое предсказание?
— Два вълка — единият древен, другият млад. Два вълка се дебнат, а цялата земя е затаила дъх и чака…
— Какво чака? — попита Саймън.
— Смърт. Или живот.
— Не си ми казвал за това предсказание — каза Амбър със свито сърце.
— Имаш си достатъчно главоболия със собственото си предсказание — сухо отвърна Ерик.
— Кои вълк ще победи? — попита Саймън.
— Предсказанията на Касандра не са такива — каза Ерик. — В бъдещето тя вижда кръстопътищата, но не и кой път да се поеме.
Амбър потръпна и се извърна настрана. Не искаше да слуша повече за предсказанията на Касандра.
— Дънкан? — повика го тихичко тя.
Той й хвърли въпросителен поглед през рамо и отново се обърна към окачените на стената оръжия. Едно от тях беше привлякло вниманието му.
— Ще дойдеш ли с мен при Шепнещото блато? — попита Амбър. — Касандра ме помоли да проверя дали дивите гъски са пристигнали.
Едва тогава осъзна кое е оръжието, в което се бе вторачил, и сърцето й се преобърна. Тя бързо пристъпи до него и постави ръка на бузата му.
Ярко пламтяща наслада.
Тъмни, неуловими спомени.
— Дънкан — прошепна Амбър.
Той се сепна и отмести очи от оръжието, чиято дълга желязна верига и тежка стоманена глава бяха накарали спомените да се завъртят вихрено в мрака на паметта му.
— Да?
Устните на Амбър трепереха лекичко — едновременно от наслада и от болка. Нейната наслада. Неговата болка, която бе и нейна.
— Ела с мен при Шепнещото блато — повтори меко тя. — Уморен си от битки.
Погледът му се плъзна от ярката й, златиста коса към сивото стоманено оръжие на стената.
— Да — разсеяно отвърна той. — Но дали те са уморени от мен? Сетне се протегна и вдигна оръжието от поставката му с лекота, която не издаваше огромната му тежест.
— Ще взема това с мен.
Амбър прехапа устни, вперила поглед в оръжието в ръката му.
Саймън също го видя и мислено се подготви за битката, която щеше да последва, ако водите на паметта на Дънкан се укротяха дотолкова, че късчетата светлина да се споят в цялостен образ от миналото.
Ерик го беше зяпнал безмълвно. Осъзна, че е извадил меча си едва когато усети познатата тежест в ръката си.
— Чукът? — възкликна той. — Тук е пълно с оръжия. Защо избра точно това?
Дънкан погледна изненадано оръжието, което прилягаше тъй добре в ръцете му.
— Нямам меч — простичко отвърна той.
— Е, и?
— Когато си без меч, няма по-добро бойно оръжие от чука.
Саймън и Ерик бавно кимнаха.
— Мога ли да го взема? — попита Дънкан. — Или някой от твоите рицари има специални предпочитания към него?
— Не — меко промълви Ерик. — Можеш да го задържиш.
— Благодаря ти, господарю. Камите са много удобни за близък бой и за рязане на печено месо, но при сериозна битка човек се нуждае от по-голямо оръжие.
— Да не възнамеряваш скоро да се биеш? — предизвикателно попита Ерик.
— Ако попадна на разбойници, които си търсят белята — каза Дънкан, — не бих искал да ги разочаровам само защото ми липсва оръжие.
Саймън избухна в смях.
Ерик се усмихна с хищната усмивка на вълк — за какъвто го и смятаха.
Тримата мъже се спогледаха мълчаливо, усетили, че в жилите на всеки един от тях тече буйна, воинска кръв.
Ерик потупа Дънкан и Саймън по раменете, като че бяха братя по кръв и по душа.
— С хора като вас на своя страна не ме е страх да изляза дори срещу Друидския вълк — каза той.
Усмивката на Саймън угасна.
— Шотландския чук се опита. И загуби.
За миг Дънкан застина напълно неподвижно. Стори му се, че дори сърцето му е спряло да бие.
Сърцето на Амбър наистина спря. Сетне трепна и затуптя като обезумяло.
— Дънкан! — промълви тя умолително. — Няма ли да дойдеш с мен до блатото?
Дънкан не отговори. Минаха секунда, две, три…
Тогава, от гърдите му се изтръгна дрезгав звук. Пръстите му стиснаха чука толкова силно, че изглеждаше, че човешката плът ще огъне стоманата.
— Да — тихо каза той. — Ще дойда с теб.
— Следобед може да излезе буря — предупреди ги Ерик.
Дънкан се усмихна и докосна един кичур от косите на Амбър.
— Щом съм с Амбър — каза той, — слънчевата светлина винаги е с мен.
В отговор Амбър също се усмихна, въпреки че устните й трепереха от страх за него — страх толкова силен, че се боеше да не закрещи.
— Няма ли да оставиш това? — попита тя, като посочи чука.
— Не. С него ще мога да те защитавам.
