— Съмнявам се — поклати глава Дънкан. — Никой никога не я е наричал така.
— Понякога, на някои места е по-безопасно да нямаш име.
Никой от двама им не проговори повече. Продължиха да следват бълбукащото сребристо поточе, което не след дълго ги изведе до развълнуваното море и до тресавището, чиито треви също се люлееха като вълниста коса, разресвана от вятъра.
За мъжа и жената, застанали на едно малко възвишение над него, звуците на вятъра и блатото бяха като хиляди човешки гласове — шептящи, мърморещи, въздишащи, мълвящи загадъчни слова… Хиляди тихи дихания, които раздвижваха въздуха.
— Сега разбирам защо се нарича Шепнещото блато — тихо каза Дънкан.
— Така е, докато дойдат зимните гъски. После въздухът се изпълва с техните крясъци и блатото шепне само в малките часове на нощта.
— Радвам се, че го виждам такова, каквото е сега — със слънцето, което превръща върховете на тревите в пламтящи свещи. Прилича на църква секунди преди да започне богослужението.
— Да — прошепна Амбър. — Точно така. Тук витае усещане за съдбовност.
Двамата замълчаха, за да се насладят на царящия наоколо покой. След няколко мига обаче Белоножка изпъна шия и подръпна юздата — искаше свобода, за да пасе.
— Дали ще избяга, ако слезем? — попита Дънкан.
— Не. Белоножка е мързелива почти колкото Егберт.
— Тогава да й дадем малко отдих, преди да тръгнем обратно. — Дънкан скочи на земята и вдигна Амбър от седлото. Когато стъпи на крака, тя вдигна ръка и погали с пръсти бузата му и плътната, тъмна коприна на мустаците му. Той извърна глава и целуна ръката й с пламенна нежност, която я остави без дъх.
Амбър вдигна поглед към очите му и веднага разбра, че трябва да се отдръпне. Нямаше нужда да го докосва, за да е сигурна, че той я желае с дива, неистова като крясъка на орела страст.
— Много скоро трябва да тръгваме — промълви тя.
— Да. Но първо…
— Първо какво?
— Първо ще те науча да не се страхуваш от моето желание.
8
— Н-не… не мисля, че това ще е разумно — заекна Амбър.
— Напротив, безценна Амбър. Това ще е най-разумното нещо, което съм правил в живота си.
— Но ние не трябва… не можем…
Бавната милувка на пръстите му по устните й разпръсна и думите, и мислите й. Усещаше желанието му толкова ясно, че се разтрепери.
Но още по-ясно усещаше желязната воля, с която Дънкан сдържаше това желание.
— Дънкан? — промълви объркано тя.
— Няма да те любя — простичко каза той. — Не знам какво съм ти сторил в миналото, та да се боиш толкова от моето желание, но знам, че се боиш от него.
— Не е… това, което си мис… Господи… не бива!
— Успокой се, безценна Амбър. — Палецът му се притисна нежно към устните й, за да я накара да замълчи. — Няма да го сторя. Вярваш ли ми?
Амбър почувства искреността му по-силно и от желанието, което гореше в него.
— Да — прошепна тя. — Вярвам ти.
От гърдите му се изтръгна дълга, прилична на стон въздишка.
— Благодаря ти — каза той. — Преди никой не би поставил под съмнение думата ми. Но сега… сега трябва да доказвам отново своята честност и достойнство.
— Не и на мен. Още щом те докоснах за пръв път, разбрах колко си честен и горд.
Дънкан докосна устните й със своите устни толкова нежно и леко, че това дори не можеше да се нарече целувка.
— Ела — каза тихо той, като й протегна ръка. — Нека повървим. Амбър сплете пръсти с неговите и потръпна, усетила огъня на страстта, която бушуваше в тялото му.
— Къде отиваме? — попита тя.
— Да намерим някое закътано местенце.
— Вятърът не е студен.
— Да, защото още сме с наметала — съгласи се Дънкан. Онова, което остана недоизречено, изпълни Амбър едновременно със смут и трепетно очакване.
Съпроводени от шепота на морето, тревата и вятъра, двамата стигнаха до основата на малко възвишение. Тук преди много години човешката ръка бе заравнила земята във формата на кръг, за да издигне в него пръстен от високи камъни. Макар че строителите отдавна ги нямаше на белия свят, затревеният кръг и камъните си стояха.
— Това място е закътано — каза Амбър. — Освен ако не се боиш от камъните?
Дънкан затвори за миг очи. Инстинктите, които дремеха дълбоко в него и се пробуждаха само за да го предупредят, когато го грозеше някаква опасност, този път не откриха нищо тревожно и отново потънаха в сън.
Амбър, чиято ръка все още беше в тази на Дънкан, го гледаше изумено. От уроците на Касандра тя знаеше, че дори някога над този каменен кръг да е тегнела зла прокоба, вече отдавна я няма.
Дънкан, който нямаше понятие от тези уроци, също го знаеше. Трябва да е просто един непознат рицар. Глупаво е да продължавам да се боя, че е Шотландския чук, врага на Ерик.
— Тук няма от какво да се боя — заяви той след миг.
— Ти си Посветен — каза Амбър.
Дънкан се засмя.
— Не, моя златна вещице. Аз съм просто един воин, който се сражава с всички подръчни средства, включително с главата си.
Тя понечи да се възпротиви, задето я бе нарекъл „вещица“, но осъзна, че думата беше произнесена не като обвинение, а с нежност. А когато видя веселия, пълен с възхита поглед на блестящите му лешникови очи, Амбър окончателно реши, че й харесва да бъде неговата „златна вещица“.
— Това е то знанието — прошепна тя. — Да използваш главата си.
— В такъв случай дори кучетата са Посветени — каза той, като обгърна с поглед каменния пръстен. — Опасността има особен мирис и тръпка. Това е едно от нещата, които научих по време на свещения кръстоносен поход.
— Според мен да знаеш е нещо повече от това.
— А според мен е дори по-малко.
Дънкан извърна поглед към нея. Сияйните й златисти очи бяха вперени в него с настойчивост, която разпалваше още повече жаждата му да я сграбчи в обятията си, да я обгърне цяла със страст и нежност.
— Ела, мое кехлибарено сладкишче.
— А, значи сега съм сладкишче, а не вещица. Не може да не си Посветен!
Усмивката му беше като милувка.
— Сладка вещица — промълви той, като я дръпна лекичко за ръката. — Седни с мен до този камък и ще поспорим какво е Познанието и какво — простият здрав разум.
Амбър се усмихна и приседна на тревата до Дънкан. Камъкът, който беше избран за подслон от фучащия вятър, бе по-висок от човешки бой. Лицето му беше белязано от следите на времето и соления въздух. В тънките като острие вдлъбнатини по повърхността му растяха същински градинки от мъхове — толкова миниатюрни, че цветчетата им почти не се виждаха.
А цветчета имаше, и то в изобилие. Изплетената от тях дебела, пъстра пелерина покриваше почти целия древен монолит.
Амбър погали мъха с върха на пръстите си, сетне затвори очи и се облегна с въздишка на камъка.
— Колко ли време камъните чакат така? — промърмори тя.
