След това Амбър вече не знаеше какво прави с нея Дънкан. Знаеше само, че нетърпението му подклаждаше буйния огън на страстта му още повече.
— Дънкан? — прошепна тя.
— Надигни се — каза той. — Позволи ми да видя цветето, чието сърце като същински безумец обещах да не вземам. Днес.
Разтреперана от хиляди противоречиви усещания, Амбър се подчини. Щом повдигна хълбоци, дрехите се плъзнаха по тялото й, дръпнати от силните ръце на Дънкан. Не след дълго тя вече беше съвсем гола с изключение на наметката под гърба й и ярките чорапи на краката. Усещането бе едновременно шокиращо и възбуждащо.
— Красотата ти не може да се опише с думи — дрезгаво промълви той.
Вече не я докосваше и Амбър се почувства внезапно уязвима. Обзе я смут и свян. Със сподавено възклицание тя измъкна изпод себе си края на пелерината и загърна хълбоците си. Когато Дънкан посегна да я дръпне, Амбър се вкопчи здраво в нея.
— Не се срамувай — каза той. — Ти си по-красива и от най-хубавите цветя в султанските градини.
Докато казваше това, ръката му се плъзна под пелерината.
В мига, в който я докосна, желанието му премина през нея като мълния — едновременно нежна и разтърсваща.
Дънкан погали корема й с пръсти, които трепереха съвсем леко от страстта и усилието да я овладее. После ръката му се спусна надолу и малкият му пръст се провря през топлите копринени косъмчета, за да намери под тях плът още по-топла, още по-копринено мека.
При тази неочаквана милувка у Амбър сякаш избликна огнен водопад. Дънкан чу как дъхът й рязко секва и се усмихна; видя как зениците й потъмняват и се разширяват, премрежени от страст, и гореща кръв изпълни набъбналата плът между бедрата му, накара я да запулсира с всеки удар на сърцето му.
Допирът до нежната й, тръпнеща женственост, го изкушаваше безмилостно. С всеки нов дъх той все повече съжаляваше за даденото обещание.
Ръката му, застинала за миг, отново се размърда. Без да откъсва очи от очите на Амбър, Дънкан започна да я гали нежно, неспирно.
— Дънкан — промълви тя, — какво…
Но не успя да каже нищо повече. Пръстите му бяха открили гладката, чувствена плът, скрита под затворените венчелистчета. Амбър възкликна изненадано, обзета от неземна наслада.
От гърдите на Дънкан се изтръгна дълбок стон, сякаш той самият бе почувствал нейната възбуда. Пръстът му погали отново пъпката на женствеността й, обливайки я с нови и нови вълни на искрящо удоволствие. При всяка ласка усещаше тръпнещия й отклик, гореща влага лизваше пръстите му.
Но когато се опита да плъзне пръсти в нея, Амбър стисна здраво бедра.
— Няма да те насилвам — каза приглушено той. — Но ще умра, ако не мога поне да те докосна. Отвори своята топла крепост. Ще бъда много внимателен гост.
— Не бива да го правя. Не бива да го правим. Не мога да искам толкова много от теб — промълви тя. — Да дойдеш тъй близо, а да не можеш да влезеш…
— Да. Поискай го. Моля те.
— Страх ме е.
Дънкан се засмя тихо и я погали отново, извиквайки у нея нов прилив на пулсираща наслада.
— Не, златна вещице. Не страх е това, което пари върховете на пръстите ми. Това е страст — гореща, сладка и чиста.
Нова ласка и нов изблик на удоволствие. Хълбоците на Амбър се надигнаха инстинктивно, за да откликнат на милувките му. Ръката му я погали още веднъж. Още веднъж я разтърси ярка мълния. После всичко се повтори и потрети.
— Божичко! — прошепна Амбър.
Тръпнещото удоволствие, което я обливаше на вълни, едва не накара Дънкан да извика ликуващо. С блажена въздишка Амбър затвори очи и се потопи в това вълшебно усещане, разтваряйки пламналата си вътрешност под допира му.
Дънкан дръпна пелерината, която я покриваше, но на Амбър вече й беше все едно. Единственото, което имаше значение за нея, бе това сладко мъчение да продължи. Когато ръката му се провря между краката й, тя с готовност му даде онова, което търсеше — разтвори бедра, за да му позволи да я докосва колкото и както копнее.
Той нежно прокара върха на пръстите си по венчелистчетата на цветето, което бавно се разтваряше, за да го посрещне, и продължи да я гали в напрегнатата тишина, нарушавана само от накъсаното й, забързано дишане. Въпреки допира му, Амбър вече не чувстваше неговата страст, защото нейната собствена я бе погълнала напълно.
Внезапно я разтърси мощен екстаз, който я възпламени цяла. Разтрепераният й вик и горещият изблик на неовладяната й възбуда го накараха да се усмихне, въпреки че собствената му неутолена жажда го изгаряше болезнено. Дори когато тръпките на наслада престанаха да я разтърсват, Дънкан не искаше да спира да гали знойното цвете, което току-що бе изкушил да се разтвори.
Ала знаеше, че трябва да спре.
Да продължи, означаваше да захвърли дадената дума на морския вятър и да потопи жадната си плът в пламтящото лоно, което го очакваше, готово да го приеме. С огромно усилие на волята той накара пръстите си да се отдръпнат от нежното цвете.
Не напълно обаче. Ръката му остана между бедрата на Амбър, достатъчно близо, за да усеща нейната топлина, макар и без да я докосва.
Амбър отвори очи и едва сега осъзна, че е гола и че ръката на Дънкан лежи интимно отпусната между краката й. Изнервена, тя посегна към пелерината, за да се покрие отново.
— Не — дрезгаво каза Дънкан. — Недей да се криеш. Така разцъфнала си още по-хубава.
Докато го казваше, той не се сдържа и я погали още веднъж с върха на пръста си. Амбър извика, разтърсена от яростната му жажда и отчаяното му усилие да я потуши.
— Не спирай! — промълви тя. — Това ти причинява болка.
— Да. А това — каза Дънкан, като отново я погали лекичко, — е сол в отворената рана на желанието ми.
Той изруга полугласно и затвори очи.
Тишината бе изпълнена с някакви неясни звуци, с шепота на вятъра и тревата и с далечния глас на зимата. Звуците ставаха все по-силни, докато накрая заглушиха дори тежкото дишане на Дънкан.
Амбър долови странния шум, но не му обърна никакво внимание. Единственото нещо на света, което я вълнуваше, бе Дънкан.
А тя го бе наранила, без дори да знае с какво.
— Дънкан…
Когато пръстите й докоснаха кожата му, Дънкан трепна така, сякаш го беше шибнала с камшик.
— Не — каза той с прегракнал глас. — Не ме докосвай.
— Искам да те облекча.
— Престъпването на думата ми към теб няма да ме облекчи.
Амбър си пое дълбоко дъх, треперейки. Това, което вършеше, беше опасно, означаваше сбъдване на цели две части от мрачното предсказание. Ала не можеше да понася повече болката на Дънкан, не и когато можеше да я излекува.
— Освобождавам те от дадената дума — прошепна тя.
Той скочи на крака.
— Не ме изкушавай, златна вещица. Вече вдъхнах аромата на страстта ти. Все едно, че вдъхнах огън. Не мога да издържа дълго.
Тишината, която последва думите му, се изпълни с далечно шумолене и странни гласове, които ставаха все по-силни и накрая се превърнаха в същинска какафония от звуци. Въздухът засвистя, прорязан от хиляди криле — ята диви гъски се спускаха над блатото. Телата им изглеждаха черни на фона на залязващото слънце, тревожните им крясъци възвестяваха ранното настъпване на зимата.
