Амбър запуши ушите си с длани, за да заглуши думите на сбъдващото се ужасно предсказание.
9
Ерик чакаше Дънкан и Амбър, седнал на един стол от гладко дъбово дърво, върху чиято седалка за по- меко бе сложена възглавница. Въпреки скъпите драперии по стените и бумтящия в огнището огън, голямата зала на имението Сий Хоум беше студен. При всеки по-силен порив на вятъра през цепнатините в дебелите дървени стени проникваше леден въздух, който разлюляваше драпериите. Макар че покритите с дърворезба паравани бяха поставени така, че да препречват течението от главния вход на къщата, пламъчетата на факлите подскачаха и трепереха всеки път, щом вратата се отвореше, а тя току-що се бе отворила отново.
Дори пламъците на огъня се разлюляха от силното течение. Танцът им се отрази многократно в очите на рунтавите хрътки, които лежаха в нозете на Ерик, в нетрепващия взор на сокола, кацнал на един прът зад дъбовия стол, в очите на самия Ерик… и в старинната сребърна кама, която той премяташе бавно в ръцете си.
Чу се изщракването на тежкото резе — вратата вече беше затворена. Миг след това пламъците се успокоиха. Забързани стъпки, придружени от тихия, настоятелен глас на Алфред оповестиха приближаването на рицаря към големия салон.
Без да каже и дума, Ерик впери поглед в тримата, които се бяха прибрали почти с изгрева на луната. Егберт го гледаше глуповато. Руменината по лицето на Амбър едва ли бе предизвикана само от излезлия студен вятър. Дънкан изглеждаше точно така, както го беше кръстила Амбър — тъмен воин.
Ерик продължаваше да мълчи упорито и да наблюдава тримата, без да обръща никакво внимание на Алфред. В разрез със своите обичайни добри обноски, този път той не покани никого да седне по столовете, придърпани близо до огъня.
За Амбър бе повече от ясно, че е на косъм да избухне.
— Май докарахте зимата — отбеляза накрая Ерик. Въпреки очевидната му ярост, тонът му беше мек. Контрастът между гласа му и камата, сияеща в ръцете му, бе повече от обезпокоителен.
— Дивите гъски я докараха — каза Амбър. — Току-що долетяха при Шепнещото блато.
Новината не смекчи ни най-малко изражението на Ерик. Тонът му обаче остана същият — спокоен до безразличие.
— Ах, дивите гъски — измърмори той. — Касандра ще е доволна.
— От ранната зима? — попита скептично Дънкан.
— Сигурно е много хубаво човек да знае, че само да си помисли нещо и то се сбъдва — каза Ерик, без да откъсва поглед от Амбър, — докато обикновените простосмъртни трябва да се осланят на такива крехки неща като доверието и честта.
Кръвта се отдръпна от лицето на Амбър. Познаваше Ерик откак се помнеше, но никога не го бе виждала такъв. Ядосан — да, той имаше избухлив нрав. Виждала го бе дори разярен. Но не и на нея.
И не толкова разярен.
— Можеш да се оттеглиш, Алфред — каза Ерик.
— Благодаря, господарю — промълви рицарят и се изпари с пъргавината на човек, подгонен от демони.
— Егберт.
Гласът на Ерик беше като камшичен удар. Момчето подскочи.
— Да, господарю? — припряно попита то.
— Тъй като проспа целия следобед, тази нощ ще бъдеш на стража. Заминавай на поста си. Веднага.
— Да, господарю!
И Егберт също напусна залата със завидна скорост.
— Струва ми се — замислено отбеляза Ерик, — че никога не съм виждал това момче да се движи толкова бързо.
Амбър издаде звук, който можеше да означава и всичко, и нищо. Все още бе шокирана от това, че Ерик знаеше как Егберт е прекарал следобеда.
Питаше се дали знае и това, че двамата с Дънкан бяха избягали от валета.
— Страх го е от теб — каза тя.
— Значи е по-умен, отколкото предполагах. И със сигурност по-умен от теб.
Амбър трепна.
Дънкан пристъпи крачка напред, но се спря, когато Амбър го сграбчи за китката с няма молба.
— Как беше ездата? — любезно попита Ерик. — Студено ли беше?
— В началото — не — отвърна Дънкан.
— Денят беше хубав — побърза да каже Амбър.
— А твоето любимо място, Посветена? И то ли беше хубаво?
— Откъде знаеш? — попита напрегнато тя.
Усмивката на Ерик беше като усмивка на вълк, който се готви за скок.
Внезапно на Дънкан му се прииска да има под ръка меч или бойния чук. Но нямаше нито едното, нито другото. Единственото, с което разполагаше, бе увереността, че Ерик, въпреки своя чар и чувство за хумор, може да бъде много опасен враг.
Като внимаваше да не прави резки движения, Дънкан свали наметалото си и го простря да съхне на една дървена маса.
— Може ли? — попита той, като посегна към пелерината на Амбър.
— Не. Аз… искам да кажа…
— Страхуваш се, че деколтето ти не е добре затворено? — довърши вместо нея Ерик.
Тя го погледна боязливо.
Изражението на лицето му никак не я успокои. Ерик беше в свирепо настроение.
— Какво, няма ли да отричаш? — попита меко той. — Няма ли да ме уверяваш, че не сте оставили Егберт да спи на една полянка заедно с два от конете?
— Ние… — поде Амбър, но гласът на Ерик заглуши нейния.
— Няма ли да ме убеждаваш, че доверието ми не е било измамено и че честта ти не е била отнета, заедно с девствеността ти? Няма ли да се изчервиш…
— Не, това не е…
— … и да ме умоляваш, заеквайки, да…
— Достатъчно.
Нескритата заплаха в гласа на Дънкан шокира Амбър.
Хрътките до стола на Ерик скочиха на крака с ръмжене. Кривият клюн на сокола се отвори с пронизителен, гневен писък. Ноктите на Амбър неволно се впиха в китката на Дънкан.
— Престани да я измъчваш — каза Дънкан, без да обръща внимание на наежените животни.
Искаше да добави, че да се нарича „Амбър девствена“ е нелепо, и че никой не знае това по-добре от самия него. Но един поглед към святкащите, вълчи очи на Ерик го накара да обясни по-внимателно.
— Девствеността на Амбър е толкова непокътната, колкото беше и сутринта — каза той. — Имаш думата ми.
Възцари се тишина. Ерик продължаваше да премята камата в ръка, изучавайки с очи тъмния воин, който се бе изправил срещу него, готов за битка.
О, да, дори жаден за битка.
Изведнъж Ерик разбра. И като отметна глава назад, избухна в гръмък смях.
Хрътките пригладиха с лапи наежената си козина и пак се изтегнаха спокойно на пода; жълтите им очи грееха на светлината на огъня. Едно изсвирване на господаря му укроти гнева и на сокола.
