честност.
— Тя има нещо много повече от вяра — спокойно заяви Ерик. — Амбър познава истината чрез допир. Това е нейната дарба.
— И проклятие — прошепна тя.
— Какво искаш да кажеш? — попита Дънкан.
— Това, което казах — отвърна Ерик. — Ако разпитвам някого, докато Амбър го докосва, тя узнава истината, независимо какви лъжи произнася на глас разпитваният.
Очите на Дънкан се ококориха, сетне се присвиха замислено.
— Полезна дарба.
— Тя е двуостър меч — каза Амбър. — Да докосваш хората е… неприятно.
— Защо?
— Защо луната свети по-слабо от слънцето? — попита горчиво тя. — Защо дъбът е по-мощен от брезата? Защо дивите гъски възвестяват с крясъка си идването на зимата?
— Защо си толкова разстроена? — с нежен глас продължи поредицата от въпроси Дънкан.
Амбър премести поглед от него към хрътките с огнените очи, сбрани около нозете на Ерик.
— Амбър?
— Боя… боя се, че ще те отблъсна с… с това, което съм.
Дънкан я погали по бузата с опакото на пръстите си и отново обърна лицето й към своето.
— Вече ти казах, че обичам вещиците — каза той. — Особено красивите. Ето, ти ме докосваш. Истината ли казах?
Амбър се взря в премрежените му лешникови очи.
— Ти вярваш в това, което казваш — прошепна тя.
Усмивката му накара сърцето й да подскочи от радост. Дънкан забеляза промяната в изражението й и се наведе към нея, без да съзнава какво върши.
— Ерик е прав — промълви той. — Ти гориш.
Ерик скочи на крака толкова рязко, че хрътките се разбягаха подплашени.
— Жалко, че не си спомняш своето минало — намеси се той. — Сега животът на Амбър ще се превърне в истински ад.
— Защо? — възкликна Дънкан.
— Мислиш ли, че за една жена е приятно да бъде любовница, а не съпруга?
— Амбър не е моя любовница.
— По дяволите! — избухна Ерик. — Нима ме смяташ за глупак?
— Ерик, недей — умолително каза Амбър.
— Недей какво? Да не би да не казвам истината? Твоят тъмен воин не иска да се ожени за теб, докато не си спомни миналото си, а не може да свали ръце от теб за повече от минута. Ще бъдеш негова любовница, преди още да е паднал първия сняг!
Дънкан рязко се отдръпна от Амбър и отпусна ръце. Ерик видя това и се изсмя.
— Сега я пускаш — каза нападателно той. — Но можеш ли да обещаеш, че следващия път няма да вземеш онова, което тя ти предлага тъй охотно?
Дънкан отвори уста да обещае, но преди да произнесе и дума осъзна, че не ще може да спази подобно обещание. Амбър беше огън в плътта му, в кръвта, в костите.
— Ако отнема девствеността на Амбър — решително заяви той, — ще се оженя за нея.
— С или без памет?
— Да.
Ерик се облегна назад и се усмихна с хищната усмивка на вълк, който току-що е вкарал жертвата си в капана.
— Ще се погрижа да изпълниш обещанието си — тихо каза той.
За пръв път откакто видя свирепия блясък в очите му, Амбър се отпусна и въздъхна облекчено.
Тогава обаче Ерик впи поглед в нея и тя се запита дали не се е успокоила прекалено рано.
— Онази друидска вещица… — подхвърли Ерик.
Амбър затаи дъх. Отдавна се чудеше кога Ерик ще свърже друидката с Доминик льо Сабр.
И какво ще направи, когато го стори.
— Има ли сред Посветените от Спорните земи такава като нея?
Амбър с усилие успя да прикрие облекчението си.
— Като нея? — повтори тя. — В какъв смисъл?
— С червена коса. Със зелени очи. Жена, чиято дарба би й подсказала да изпрати Дънкан на път с кехлибарен талисман на гърдите.
— Не познавам такава жена.
— И Касандра не познава — каза Ерик.
— Значи няма такава жена сред Посветените от Спорните земи.
Ерик замислено прокара палец по ръба на сребърната кама. При всяко движение руните, гравирани върху острието, трепкаха неспокойно, като живи.
— Предсказанието, дадено от Касандра при твоето раждане, е добре известно в Спорните земи — отбеляза той.
— Да — потвърди Амбър. Дънкан я погледна въпросително.
Тя обаче не сваляше очи от Ерик. В момента цялото й внимание бе съсредоточено върху златистия рицар, обгърнат в своето Познание като в огнено наметало, което му даваше по-голяма власт и от положението му на наследник на лорд Робърт.
— Твоето влечение към кехлибара също е добре известно — каза той.
Амбър кимна.
— Друидските жени притежават дарбата да виждат в човешките души — продължи Ерик.
Докато го казваше, той погледна Дънкан, сякаш диреше потвърждение от него.
— Да — каза Дънкан. — Точно с това се славят.
— Наистина? — измърмори Ерик. — Откъде знаеш?
— Това го знаят всички.
— Там, откъдето идваш — може би. Но не и тук. — Тъмнозлатистите очи на Ерик отново се впиха в Амбър. — Кажи ми — меко каза той — кой от Посветените от Спорните земи притежава друидската дарба да вижда в човешките души?
— Аз, донякъде.
— Да, но не ти си дала на Дънкан този кехлибарен талисман, нали?
— Не — тихо отговори тя.
— Дала му го е друидска вещица — каза Ерик, като отново погледна Дънкан.
Дънкан кимна.
Ерик подхвърли небрежно камата така, че сребърното острие се завъртя във въздуха, сетне ловко я хвана за дръжката и отново я подхвърли.
Амбър потръпна. Като слънце след мразовита зимна буря.
Така пламтеше Ерик.
Студено.
— Къде намери онази друидска вещица, за която говориш — попита той Дънкан.
— Не помня.
— Говори се, че между шотландците и саксонците има няколко такива жени — припряно се намеси Амбър.
Камата се превъртя във въздуха, преди Ерик да посегне и да я сграбчи с мълниеносна скорост.
— Саймън — промълви неволно Дънкан.
— Моля?
— Мисля, че си бърз като Саймън.
Златистите очи на Ерик станаха непроницаеми. Той прибра ловко камата в ножницата и каза тихо:
— Това няма как да се провери. Саймън ни напусна.
— Но защо? — изненадано попита Дънкан.
