— Казал е на Алфред, че е почувствал порив да продължи своето странстване. Заминал е начаса.
Дънкан разсеяно разтърка ребрата си, припомняйки си удара на Саймън.
— Въпреки синините, които ми остави — каза той, — този мъж ми хареса.
— Да — съгласи се Ерик. — Човек би казал, че вече се познавате.
Амбър се вледени. И това нямаше нищо общо с течението в залата.
— И аз имах такова усещане — призна Дънкан.
— Наистина ли се познавахте?
— И да е било така, не си спомням.
— Амбър.
Ерик не каза нищо повече, но тя знаеше какво иска от нея, затова допря пръсти до китката на Дънкан.
— Познаваш ли Саймън от преди? — попита го Ерик.
Дънкан ядосано отмести поглед от ръката на Амоър и го впери в него.
— Съмняваш се в думата ми?
— Съмнявам се в паметта ти — отговори Ерик. — Разбираема предпазливост, нали?
Дъхът излезе със свистене от гърдите на Дънкан.
— Разбирам.
— Е? — подкани го меко Ерик.
Амбър трепна. Знаеше, че Ерик е най-опасен, когато изглежда най-спокоен.
— Когато видях Саймън за пръв път — каза Дънкан, — почувствах опасност, сякаш съзирах сянката на ястреб.
Амбър рязко си пое дъх.
— Чух в главата си пеещи гласове и видях свещи — продължи Дънкан.
— Църква? — попита Ерик.
Ала въпросът бе отправен не към Дънкан, а към Амбър.
— Да — каза тя. — Усещане за църква.
— Какво друго усещаш? — полюбопитства Ерик.
— Спомените на Дънкан се движат, но не достатъчно, за да се освободят от мрачните сенки.
— Интересно. Какво друго?
Амбър погледна крадешком Дънкан. Той я наблюдаваше с недоверчиво изражение.
— Мисли за църквата, тъмен воине — каза тя.
В отговор Дънкан упорито стисна устни. Амбър си пое треперещо дъх.
— Струва ми се, че това, което е ставало в църквата, е било по-скоро някаква специална церемония, отколкото обикновена литургия — промълви тя.
— Погребение? Сватба? Кръщене?
Амбър поклати глава.
— Той не знае.
Дънкан я изгледа втренчено.
Обзе я напрежение, което я накара да стисне зъби.
— Какво има? — попита Ерик.
— Дънкан е ядосан — отвърна тя.
— Напълно разбираемо — сухо каза Ерик. — Не го упреквам.
— Но той ме упреква. Имам чувството, че съм хванала коприва — прошепна Амбър. — Мога ли да го пусна?
— След малко. А дотогава — обърна се той към Дънкан — може да смяташ, че Амбър е най-голямата ти надежда да пробиеш мрака на своето минало.
— Защо? — хладно попита Дънкан.
— Мислех, че е очевидно защо — отвърна също толкова хладно Ерик. — Явно тя усеща неща, които убягват на теб самия.
— Вярно ли е? — обърна се Дънкан към Амбър.
— С теб — да. С всички останали — никога.
Дънкан сведе поглед към нея. Злощастното й изражение показваше недвусмислено, че на нея самата й е също толкова неприятно да го разпитва чрез допира си.
— Защо аз съм различен? — попита той. — Защото нямам памет?
— Не знам. Знам само, че двамата с теб сме свързани по някакъв необясним за мен начин.
Известно време Дънкан не каза нищо, просто я гледаше. Сетне улови пръстите й и ги целуна. Накрая, стиснал ръката й в своята, той заговори:
— Когато видях Саймън за пръв път, почувствах опасност, пеещи гласове, свещи. После си спомних едно студено острие, притиснато между бедрата ми.
Амбър нададе шокирано възклицание.
— Неприятен спомен — отбеляза Ерик със саркастична усмивка.
Гласът на Дънкан бе също толкова саркастичен.
— Да.
— Продължавай — подкани го Ерик.
— Няма кой знае какво друго — сви рамене Дънкан. — Помня, че един мъж ме наблюдаваше с очи, черни като адска нощ.
— Саймън — каза Ерик.
— Първо и аз си помислих така. Но сега… — Дънкан въздъхна.
— Амбър? — обърна се към нея Ерик.
— Защо реши, че не е бил Саймън? — попита тя Дънкан.
— Защото той не ме позна. Ако аз бях насочил нож между краката на някого, със сигурност щях да го познавам и да зная причината за враждата помежду ни.
Амбър се вцепени.
— Какво има? — попита я тихо Ерик.
— Църквата — каза тя. — Било е сватба.
— Сигурна ли си? — попитаха в един глас Дънкан и Ерик.
— Да. Усещам бродирана пантофка…
— В ръката ми! Да! — прекъсна я ликуващо Дънкан. — Пантофката й беше сребърна и нежна като скреж! Помня я!
Сълзи набъбнаха в очите на Амбър, сетне се спуснаха беззвучно по бузите й.
— Има ли още нещо, Амбър? — попита Ерик. Този път гласът му наистина беше мек, защото бе видял сълзите й и беше отгатнал причината за тях.
Дънкан внезапно осъзна, че е стиснат пръстите й с все сила.
— Заболя ли те? — попита той.
Амбър поклати глава, но избягна погледа му. Дългите, силни пръсти на Дънкан обаче повдигнаха лицето й към неговото.
— Безценна Амбър — промълви той, — защо плачеш?
Устните й се разтвориха, но от тях не излезе и звук. Гърлото й беше задавено от сълзи.
— Да не би да си видяла в паметта ми нещо, което аз не виждам? — попита той.
Тя отново поклати глава и се опита да се отдръпне от него. Ала Дънкан не й позволи.
— Да не би…
— Стига — прекъсна го рязко Ерик. — Не я докосвай. Остави я да се успокои, доколкото може.
Дънкан отмести поглед от Амбър към мъжа, чиито очи отразяваха сиянието на огъня досущ като очите на хрътките му.
— Какво има? — попита той. — Някаква тайна, достъпна само за Посветени? Затова ли тя не иска да ми каже?
— Де да беше — промърмори Ерик. — Тайните на Посветените са достъпни за разума. Тайните на сърцето — не.
— Говори по-смислено!
