Той разпери ръце и прегърна безмълвно жената, която смяташе за своя духовна майка. Касандра отвърна на прегръдката му без колебание, любувайки се на силата и жизнеността на мъжа, роден единствено благодарение на нейните усилия и Познание.
— Бих предпочел за надгробен паметник нещо друго, не война, която може да спечели само моят враг — каза след няколко мига Ерик.
— Тогава прецени внимателно своя враг, за да извлечеш полза. Доминик льо Сабр може да се окаже по-добър съюзник от братовчедите ти.
— И сатаната би бил по-добър съюзник от братовчедите ми.
— Да — усмихна се Касандра. — Струва си да обмислиш възможността за подобен съюз, нали?
Ерик се засмя и я пусна от прегръдките си.
— Никога не отстъпваш от своето — каза той с усмивка, — а наричаш мен твърдоглав.
— Защото си такъв.
— Аз просто се уповавам на своята дарба.
— Коя дарба? Инатът? — сухо попита тя.
— Прозорливостта — отвърна сериозно Ерик. — Аз виждам пътища за успех там, където другите виждат само сигурен провал.
Касандра докосна челото му с върха на пръстите си и се взря в ясните му светлокафяви очи.
— Моля се не надменността, а разумът да бъде твоята пътеводна звезда — прошепна тя.
Далечен гръм отекна над главите на Дънкан и Амбър, които препускаха с конете си към Каменния пръстен и свещеното, нецъфтяло от хиляда години самодивско дърво. Дънкан се обърна неспокойно към посоката, от която бе дошъл ръмжащият звук, питайки се дали бурята ще се разрази близо или далеч от тях.
Облаците, похлупили зъберите, се спускаха все по-ниско и по-ниско и влачеха със себе си гъсти мъгли. Но не влажното време предизвикваше хладните тръпки, които пробягваха по гръбнака на Дънкан. Предусещаше опасност, въпреки че всичко наоколо изглеждаше съвсем спокойно.
Той механично провери дали бойния чук, който бе взел от оръжейницата, е на мястото си.
— Стормхолд — каза Амбър.
Дънкан бързо се обърна към нея.
— Какво?
— Това е връх Стормхолд. Мърка като огромен котарак, доволен от приближаващата зима.
— Значи според теб зъберите обичат бурите? — попита той.
— Мисля, че те са родени едни за други. Тъкмо сред зъберите бурите достигат най-големия си триумф. А самите зъбери изглеждат най-величествено в яростната прегръдка на бурите.
— Величествено и опасно — измърмори Дънкан. Инстинктите му отново зашепнаха за дебнеща заплаха. Той отново се огледа, но не видя никакво движение, освен безмълвното плъзгане на воалите от мъгла надолу.
— Опасността подчертава красотата — каза Амбър.
— Значи ли това, че покоят я притъпява?
— Покоят я съживява.
— Твоето Познание ли те учи на такива неща? — попита сухо Дънкан.
— Така учи здравият разум и ти прекрасно го знаеш — тросна се тя.
Дънкан се засмя на намусената й гримаса. Изпитваше болезнен копнеж да я докосне отново, но въпреки това не направи и опит. След бягството им до Шепнещото блато Амбър всячески избягваше да го докосва. Не знаеше защо, но беше така.
Амбър се усмихна и вдигна лице към мрачното, буреносно небе. На фона на лилавите гънки на качулката и пелерината, кожата й сияеше като нежен бисер. Ивиците, с които бе обшита пелерината, имаха тъмнорозовия цвят на устните й. Качулката се смъкна от главата й и отдолу се показа обръчът от сребро и кехлибар, който придържаше хлабаво оплетените й коси.
Навсякъде по нея имаше кехлибари. Гривни от бистри, златисти кехлибарени късчета обвиваха китките й и блещукаха при всяко нейно движение. Дръжката на сребърната кама на пояса й имаше „око“ от червен кехлибар. Върху сребърната тока с големината на човешка длан, закопчаваща мантията й, бяха инкрустирани прозрачни кехлибари, които образуваха птицата феникс — символ на смъртта и прераждането чрез огън. Около шията й грееше кехлибарена огърлица, а на нея бе окачен големият кехлибар, в чиито златисти дълбини Амбър умееше да съзира сенки от миналото.
Ала докато я гледаше, Дънкан не виждаше скъпоценните й накити. Виждаше гъстите ресници по клепките й и трендафилите, цъфтящи по бузите й. Копнееше да опита вкуса на студения вятър от кожата й, а после да пие от топлината, скрита зад розовите й устни.
Искаше му се тя да язди на седлото пред него, вместо на собствения си кон. Ако беше пред него, той щеше да може да я притисне към себе си, да плъзне ръка под наметката й и да погали топлата мекота на гърдите й. И тогава щеше да почувства как те се втвърдяват, как зърната им набъбват, жадни за огъня на устните му.
Тялото на Дънкан откликна незабавно на тези мисли. Вече бе свикнал, когато е край Амбър да усеща как пламва цял и как плътта му се втвърдява и започва да пулсира. Това, с което не беше свикнат, бе тихият, далечен глас, който го предупреждаваше, че не бива да й посяга.
Би било грешка.
Ала Дънкан пропъди тази мисъл още щом се появи.
Тя не е сгодена. Не е омъжена. Не е целомъдрена, въпреки приказките на Ерик. Някога двамата с нея сме се любили. Сигурен съм в това.
И тя ме иска така, както я искам аз.
Какво лошо може да има в това?
Отговор на безмълвния му въпрос не последва. Мракът, в който лежаха скрити спомените му, мълчеше упорито.
Женен ли съм? Това ли се опитва да ми каже тази проклета тишина?
Отново не се появи никакъв спомен, но Дънкан беше сигурен, че не е женен. Не можеше да каже защо, ала го усещаше съвсем ясно.
— Дънкан?
Той се обърна към момичето, чиито очи бяха по-красиви и от кехлибарите, които носеше.
— Приближаваме Каменния пръстен — каза Амбър. — Позната ли ти е околността?
Тя спря коня си на върха на едно малко възвишение. Дънкан спря до нея и се надигна на стремето, за да огледа добре земята, която се разстилаше пред очите му.
Беше величествена, притихнала земя, с обвити в мъгла дървета, със скупчени тук там камъни и стръмни хълмове, чиито върхове се губеха в сребристи облаци. Малко поточе проблясваше между покритите с мъх скали и накапалите листа; гласът му се долавяше едва едва, също като шепота на водните капчици, които се плъзгаха бавно по голите дъбови клони, за да паднат на земята.
Изпълнена с трепетно безпокойство, Амбър чакаше да зърне по лицето на Дънкан някакъв проблясък от спомен. Молеше се да го зърне, ала и се страхуваше от него.
Страхуваше се за своето собствено щастие.
Молеше се заради щастието на Дънкан.
— Много прилича на пътя към Призрачния дол — каза накрая Дънкан. — Как бих искал ей там да е Шепнещото блато.
На устните му играеше лека усмивка. По лицето на Амбър плъзна руменина, която нямаше нищо общо с мразовития въздух. Когато я видя, Дънкан се усмихна още по-широко.
— Помниш ли устните ми върху твоите гърди? — попита той.
Тя се изчерви още по-силно.
— А помниш ли как буйно разцъфна твоето цвете?
Амбър усети, че се задъхва.
Без да откъсва очи от нея, Дънкан промълви нежно:
— Сънувам неговите огнени, влажни цветчета и се събуждам, обхванат от треска.
