— Много е просто — каза Ерик. — Ти си стоял в църква с женска пантофка в ръка.
— Какво общо има това със сълзите на Амбър? — раздразнено попита Дънкан.
— Тя е отдала сърцето си на мъж, който вече има съпруга. Не мислиш ли, че това е достатъчна причина за сълзи?
В първия момент Дънкан не разбра. А когато разбра, той сграбчи Амбър в прегръдките си и се засмя. След миг тя също се засмя, усетила онова, което Дънкан току-що бе открил.
— Аз давах пантофката на един мъж, а не я вземах от него — обясни Дънкан. — Той се женеше за притежателката й, не аз!
Хрътките се изправиха на крака, навириха глави и нададоха силен, ликуващ вой.
Дънкан ги изгледа втренчено, питайки се какво им става.
Амбър гледаше втренчено Ерик, питайки се какво го е зарадвало толкова, че да накара кучетата му да възвестят тази радост в тишината на нощта.
— Изпратил си ги сами до свещения Каменен пръстен? — ужасено възкликна Касандра.
— Да — кимна Ерик. — Дънкан иска да намери паметта си, преди да се е намерил между краката на Амбър. Аз пък предпочитам да стане обратното.
— Играеш си с огъня!
— Ти самата си ме учила — спокойно каза той, — че който не рискува, не печели.
— Това не е риск. Това е лудост!
Ерик обърна гръб на Касандра и обгърна с поглед Скритото езеро и дивите блата. Край него, из които гнездяха и прелитаха безчет водни птици. Похлупак от облаци бе покрил най-високите части на зъберите. Мочурливата земя под облаците беше обагрена в кафяво и черно, зелено и бронзово — шарена паница, чакаща да се напълни със зима.
Въпреки че билото на Стормхолд не се виждаше, Ерик знаеше, че високият връх скоро ще бъде забулен с воал от блестящ сняг. Дивите гъски и Касандра се бяха оказали прави. Зимата се спускаше към земята, обгърната в наметало от леден вятър.
Соколът на китката му се размърда неспокойно, доловил бурята от емоции, която кипеше под спокойната външност на господаря му. Касандра погледна тревожно птицата. Знаеше, че само хрътките на Ерик усещат чувствата му по-ясно от нея.
— Тази „лудост“, както я нарече — тихо каза той, — е единственият ми шанс да запазя южните си владения, докато успея да намеря повече добри рицари, които да ми служат.
— Баща ти има много други имоти — поклати глава Касандра. — Погрижи се за тях.
— Какво искаш да кажеш, Посветена? Да отстъпя Стоун Ринг на Доминик льо Сабр без бой?
— Да.
Соколът разпери криле и нададе пронизителен писък.
— Ами Сий Хоум? — меко попита Ерик. — И него ли да дам на норманското копеле? И Уинтръланс ли да му дам?
— Няма нужда. Английският крал — при това със съгласието на шотландския крал, ако си спомняш, — спомена само Стоун Ринг.
— За момента.
— „Моментът“ е единственото, с което разполагаме.
Соколът продължаваше да пристъпва неспокойно по кожената ръкавица на ръката на стопанина си. Вятърът развяваше тежкото бронзово наметало на Ерик и откриваше индиговосинята вълнена туника, с която бе облечен. Дръжката на меча му проблясваше на фона й като сребърна мълния.
— Ако предам Сий Хоум, както се предава женска пантофка на сватбена церемония — каза след известно мълчание той, — всички разбойници в Спорните земи ще се нахвърлят върху нас да дирят плячка.
Касандра поклати глава.
— Не съм имала такива видения.
— Няма и да имаш — решително заяви Ерик. — Аз ще се бия до последна капка кръв, преди да дам Стоун Ринг в ръцете на Доминик льо Сабр!
Касандра тъжно сведе поглед към ръцете си, които едва се показваха от дългите, широки алени ръкави. Лъскавите нишки на синьо-зелената бродерия по тях блещукаха като вода, процеждаща се през огън.
— Сънувах сън — простичко каза тя.
В погледа на Ерик трепна раздразнение.
— Какъв сън? — попита рязко той. — За битки, кръв и крепости, които се разрушават камък по камък?
— Не.
Ерик мълчеше.
Касандра се взря в дългите си, добре поддържани пръсти. На единия от тях сияеше голям пръстен с три камъка, блестящи като бродерията на ръкавите. Сапфир — камъкът на водата. Смарагд — камъкът на живата природа. Рубин — камъкът на кръвта.
— Кажи ми — настоя Ерик.
— Червена пъпка. Зелен остров. Синьо езеро. Слети в едно. А в далечината — зрееща страховита буря.
Соколът разтвори човка, сякаш денят бе твърде горещ, а не мразовит. Ерик механично погали птицата, без да сватя очи от неостаряващото лице на Касандра.
— Бурята се изви и докосна червената пъпка — каза тя. — Тя разцъфтя с неземна красота… любов разцъфтя сред бурята.
Ерик присви очи.
— После дойде ред на зеления остров — продължи Касандра. — Бурята го обгърна, погали го, превзе го.
Кафявите вежди на Ерик се вдигнаха, но той не каза нищо. Просто продължи да глади неспокойния сокол с бавни, гальовни движения.
— Само дълбоките води на езерото останаха недокоснати — завърши Касандра. — Но и то копнееше за бурята, където цветето цъфтеше в своя пурпурен разкош, а островът сияеше, обвит в зеленина.
Силен порив на вятъра подхвана наметалото на Ерик и дългите червени поли на Касандра. Соколът изпищя и прибра криле, вперил жаден поглед в небето.
— Това ли е всичко? — попита Ерик.
— Не е ли достатъчно? — сопна се Касандра. — Където са сърцето и тялото, там скоро отива и душата. Тогаз живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.
— Предсказанието на кехлибара — измърмори едва чуто Ерик.
— Винаги това проклето предсказание.
— Трябваше да оставиш Дънкан да умре в Каменния пръстен.
— Тогава пъпката никога нямаше да разцъфти и островът никога нямаше да засияе, обвит в зеленина. В живот.
— Но това не е…
— Твоят сън рисува честит живот, не смърт — прекъсна я Ерик.
— Не си ли струва човек да поеме известен риск в името на този живот?
— Ти рискуваш да докараш катастрофа.
— Не — разпалено възкликна Ерик. — Катастрофата вече ме сполетя! Баща ми така се е оплел в междуплеменни борби, че отказва да отдели дори един воин за защита на граничните си земи.
— От край време е така.
— Аз трябва да разполагам с воини — каза той. — Силни и смели воини. Дънкан е такъв воин. С него мога да запазя крепостта Стоун Ринг. Без него ще я загубя.
— Тогава просто я зарежи. И Дънкан заедно с нея!
— Който държи тези имения, държи ключа за Спорните земи.
— Но…
— Който държи Спорните земи — продължи, без дори да си поеме дъх Ерик, — държи меч, опрян в
