Амбър не можеше да прикрие нито червенината по лицето си, нито чувствените тръпки, които пробягваха по тялото и.
— Кажи ми, че си спомняш — каза приглушено Дънкан. — Кажи ми, че не съм единственият, който изгаря в треска.
— Ще го помня до края на живота си — прошепна тя с полусведени клепки. — Ти ми подари… рая.
Чувствената нотка в гласа й накара тялото му да пламне.
— Ти ме даряваш с наслада и изкушения, на които не мога да устоя — промълви той.
Тъжна усмивка пробягна по устните на Амбър.
— Не е нарочно — каза тя. — Сега, когато вече знам, се опитвам да не го правя.
— Какво, знаеш?
— Силата на това, което ни привлича един към друг.
— Затова ли избягваш да ме докосваш, като че съм прокажен?
Амбър го стрелна с очи, сетне отново спусна клепки.
— Мислех, че така ще ти е по-лесно.
— По-лесно ли му е на сокола, когато крилете му са счупени?
— Дънкан! — възкликна поразена тя. — Никога не съм искала да те нараня. Мислех… мислех, че ако не съм постоянно край теб, ще ме желаеш по-малко.
— Ти по-малко ли ме желаеш в сравнение с вчера или онзи ден? Амбър затвори очи и изстена отчаяно.
— Отговори ми — настоя той.
— Желая те по-силно, не по-малко — прошепна тя.
Дънкан се усмихна. Но когато видя от спуснатите й ресници да се процеждат сълзи, усмивката му тутакси угасна.
— Защо плачеш? — попита той, като доближи коня си до нейния. Амбър бавно поклати глава. Топлите му, силни пръсти повдигнаха брадичката й.
— Погледни ме, безценна Амбър.
При този нежен допир чувствата, бушуващи в гърдите му, се изляха в нея като порой. Въпреки че ги погълна жадно, тя знаеше, че трябва да спре. Колкото повече опознаваше Дънкан, толкова по-ясно осъзнаваше какво би му струвало единението помежду им.
Неговата чест.
— Няма ли да ми кажеш защо плачеш? — повтори Дънкан. Амбър почувства загрижеността му, но от това сълзите й само закапаха още по-бързо.
— Да не би да се чувстваш омърсена от това, че те докосвах? — попита той.
— Не — каза тя.
Гласът й беше изтънял от усилията, които полагаше да не побегне от Дънкан.
И да не се хвърли в обятията му.
— Да не би да се боиш, че ще те любя? — попита той.
— Да — прошепна Амбър.
— Нима е толкова ужасно да ме пуснеш в рая на тялото си?
— Не.
Амбър си пое дълбоко, мъчително дъх и отвори очи. Дънкан я гледаше с толкова нежна загриженост, че почувства порив да го успокои.
— За мен не би било ужасно — каза тя с треперещ глас. — За теб… ах, мой тъмен воине, боя се, че за теб това ще бъде не рай, а ад.
Той се усмихна.
— Не се бой. Ти ще ми доставиш неземна наслада. Знам го така, както знам как пулсира кръвта ми при самата мисъл за това.
От устните й се изтръгна звук, който бе наполовина смях, наполовина отчаян вик.
— А после какво? — попита тя. — Какво ще стане, ако се окажа девствена, въпреки че не вярваш?
— Ще удържа на думата си.
— Ще се ожениш за мен?
— Да — кимна Дънкан.
Амбър отново си пое дълбоко дъх.
— И след време ще ме намразиш.
В първия момент Дънкан помисли, че тя се шегува. После обаче осъзна, че не е така.
— Защо да мразя момичето, което е по-прекрасно от всички красиви жени, истински или сънувани? — попита той.
— Тъмен воин… — прошепна Амбър.
Гласът й бе толкова тих, че едва се чуваше. Устните й погалиха пръстите му толкова лекичко, че Дънкан едва ги усети.
— Кажи ми — настоя той. — Какво те натъжава толкова?
— Усещам колко си неспокоен — простичко отвърна тя.
Дънкан се усмихна.
— Твоята топлина може да ме излекува.
— Ще излекува желанието. Но за онази част от теб, която е окована в мрачни сенки, която се вълнува, бунтува, копнее за един загубен живот… за това нямам лек.
— Един ден ще си спомня всичко, сигурен съм.
— А ако тогава вече сме женени? Какво ще стане?
— Тогава ще се наложи да наричаш съпруга си с друго име пред хората — каза той с усмивка. — Но в спалнята аз ще си остана твоя тъмен воин, а ти ще си моята кехлибарена вещица.
Устните на Амбър трепнаха в опит за усмивка.
— Мисля, че… страхувам се, че ти ще си мой враг, ако си възвърнеш паметта.
— А аз мисля, че ти си просто едно момиче, което се бои да не нахлуя насила през портите на рая.
— Не е… — поде Амбър.
Гласът й премина в слисано възклицание, защото в този миг Дънкан я грабна от седлото и я намести в скута си. Въпреки плътните дипли на пелерината си, тя усети коравия, пулсиращ меч на желанието му да се притиска към нея.
— Не се страхувай — каза той. — Няма да те направя своя, докато сама не го поискаш. Не, докато не ме помолиш! Какво сладко, мъчително удоволствие ще бъде да те накарам с ласките си да ме умоляваш!
Усмивката му бе едновременно нежна и изпълнена с огнено желание и нетърпение. Тя накара сърцето на Амбър да подскочи, обзето от чувства, за които не смееше дори да си помисли, камо ли да ги изрече гласно.
— Аз нямам нито семейство, нито богатство — промълви отчаяно тя. — А ти може да имаш и едното, и другото.
— Тогава на драго сърце ще ги споделя с моята невяста.
Това, че мечтите й бяха изказани на глас, не спря горещите сълзи, които се стичаха по бузите й.
Дънкан се приведе към нея и попи сълзите от ресниците й с нежни целувки. Сетне докосна с устни нейните с изненадваща гальовност и сдържаност.
— Имаш вкуса на морския вятър — каза той. — Хладен и леко солен.
— Ти също.
— Защото на устните ми са твоите сълзи. Ще ми позволиш ли да вкуся и усмивката ти?
Амбър не можа да се сдържи и се усмихна. Дънкан също не можеше повече да се сдържа и впи устни в нейните. Тази втора целувка нямаше нищо общо с първата — беше огнена и страстна. Когато най-после се откъсна за миг от Амбър, тя бе поруменяла и трепереше от възбуда. Устните й сляпо подириха неговите за още.
— Да. Така ще бъде. Устните ти ще са разтворени, пламтящи, набъбнали от копнеж по мен.
