В мига, в който Дънкан се наведе отново към нея, разбойниците се нахвърлиха върху тях от всички посоки.
11
Мъжете бяха въоръжени с ножове, дървени сопи и едно импровизирано копие. Тъй като Амбър бе в скута му, Дънкан не можеше да се съпротивлява. Разбойниците налетяха като вълци с ръмжене и викове върху му и го свалиха от седлото, а заедно с него и Амбър.
Когато нечия груба ръка стисна китката й, а друга посегна към скъпоценната й огърлица, Амбър нададе ужасяващ писък. Отчасти той се дължеше на болката от чуждия допир, но много повече — на яростта й от това, че някакъв си разбойник се осмелява да посегне на свещения й медальон.
Сребърната й кама проблясна за миг и изтръгна ответен писък от гърдите на разбойника. Той веднага свали ръце от нея, но само за миг. В следващия Амбър видя как мъжът замахва с юмрук. Въпреки че успя да се извърне бързо, ударът я зашемети дотолкова, че тя се просна в цял ръст на земята.
Разбойникът замахна отново, но този път не с гол юмрук, а с извадена кама. Докато се претъркаляше встрани, за да избегне нападението, Амбър чу зловещото свистене на боен чук, описващ кръгове във въздуха. В следващия миг се чу страховитият звук на стомана, срещнала човешка плът. Разбойникът се стовари на земята като покосен.
Когато безжизнената му ръка се отпусна върху Амбър, тя не почувства нищо. Мъжът беше мъртъв.
Амбър се отдръпна от него и понечи да се изправи на крака. Неочаквано някой я притисна обратно към земята, но допирът не й причини болка. Беше ръката на Дънкан.
— Не! — нареди той, като се разкрачи над нея. — Лягай долу!
Не й трябваше обяснение защо в момента земята е по-безопасна за нея. Добре чуваше ужасяващото свистене на чука над главата си.
През воала на падналата върху очите й коса Амбър видя как разбойниците се втурват отново напред в безредна атака, насочили сопите си напред като копия. Здравите дървета се нацепиха като въглища. Единственото копие беше пречупено. Още един разбойник падна на земята, без да мръдне повече, без да издаде и звук.
Тежкият боен чук се въртеше толкова бързо, че изглеждаше като смъртоносна стоманена мъгла над главата на Дънкан. Останалите разбойници се поколебаха, сетне се събраха за нова мощна атака като тази, при която бяха повалили Дънкан и Амбър на земята.
Дънкан изненадващо се метна напред. Чукът изсвистя като светкавица и се стовари с мълниеносна скорост върху скупчените разбойници. Те се разкрещяха ужасено — още един от тях беше паднал мъртъв.
Дънкан отскочи назад и отново застана разкрачен над Амбър — само така можеше едновременно да я брани и да отблъсква атаките на разбойниците.
— Минете зад него — извика един от тях. — Да видим как ще скача толкоз пъргаво, като му прережем сухожилията!
Трима разбойници се отделиха от групата и тръгнаха да заобикалят Дънкан, като внимаваха да не попаднат в обсега на чука. Дънкан не можеше да наблюдава едновременно и тях, и останалите разбойници.
— Дънкан, те ще… — поде Амбър.
— Знам — грубо я прекъсна той. — За бога, лягай долу!
Амбър стисна камата в ръка, решена да пази гърба му с всички сили. Червеното око на дръжката проблясна злокобно. Очите на Амбър пък не се отделяха от най-близкия разбойник.
Гласът й се извиси над вещаещото смърт свистене на чука, проклинайки разбойниците на старинния, отдавна забравен език, който помнеха само неколцината останали Посветени.
Един от разбойниците се вторачи ужасено в нея. Разбрал твърде късно на кого се е осмелил да посегне в алчността си, той захвърли сопата и побягна.
Останалите разбойници също спряха, но не за дълго. Мъжете пред Дънкан размахаха сопите си, мъчейки се да пробият смъртоносния кръг, описван от яростния полет на чука.
Изведнъж иззад гърба му изскочиха двама разбойници и се спуснаха към него.
— Дънкан!
Преди още викът да е излетял от устните на Амбър, Дънкан скочи нагоре, като се завъртя във въздуха. Толкова крепка бе силата му и тъй голяма — ловкостта му с чука, че при завъртането смъртоносната песен на оръжието не се разколеба нито за миг.
Чукът описа страховита дъга и покоси двамата разбойници, които бяха имали глупостта да решат, че гърбът на Дънкан е безопасна мишена. Преди останалите мъже да успеят да се възползват от това, че се бе завъртял, той вече беше повторил скока и бе с лице към тях, готов да се брани.
Чукът отново пееше своята злокобна песен, въртян от неизтощимата му ръка.
Изумителната му способност да борави с това страховито оръжие пречупи волята на разбойниците. Един от тях тръгна към Белоножка, но когато кобилата препусна като обезумяла, се отказа да я гони. Останалите мъже обърнаха гръб на Дънкан и побягнаха да дирят убежище в гората и мъглата, зарязвайки своите мъртъвци.
Дънкан ги проследи с поглед, докато се скриха, и едва тогава отпусна ръката, която въртеше чука. Веригата бе изпъната с едно-едничко рязко движение на китката. Вместо да лети в смъртоносни кръгове, оръжието покорно се укроти. Той го преметна през рамо, уравновесявайки тежестта на главата, която бе на гърба му, с веригата, която се спускаше отпред. Така, ако му потрябваше отново, чукът щеше да бъде напълно готов.
И безмилостен.
Амбър гледаше с премрежени златисти очи мъжа без име, който бе дошъл при нея, обгърнат в мрачни сенки… и чието истинско име беше открила току-що, ужасена, че най-големият й страх се е сбъднал.
Дънкан от Максуел, Шотландския чук.
— Ранена ли си? — попита Дънкан. — Докоснаха ли те тези плъхове?
Пръстите му я погалиха нежно по пребледнялото лице. В очите й набъбнаха горещи сълзи на отчаяние и мъка по невъзможното щастие.
Любим и враг в едно.
Любимият й враг — коленичил до нея с потъмнели от загриженост очи, с топлина и нежност, които преливаха в нея и при най-лекото докосване.
— Амбър?
Последният лъч надежда в сърцето й бързо гаснеше. Въпреки че бе открила у Дънкан следи от Познанието, а Шотландския чук със сигурност не беше Посветен, убийствената ловкост, с която въртеше бойния чук не оставяше място за никакво съмнение.
Никакво съмнение, никаква надежда, че може да е сгрешила, никакво извинение да продължава да крие от Ерик, че е спасил живота на най-големия си враг и че е довел този враг при Амбър.
Която бе предала Ерик, запазвайки в тайна страховете си.
Не мога повече да мамя Ерик.
Две силни ръце вдигнаха Амбър от земята. Нежни устни обсипаха с леки целувки лицето й, очите, устните й. Всяка от тях бе като остър нож в сърцето й.
— Не… не съм ранена — пресипнало каза тя.
— Ужасно си пребледняла. За пръв път ли виждаш истински бой?
Тя не отговори. Полагаше отчаяни усилия да си поеме дъх.
— Не се бой, безценна Амбър — прошепна Дънкан, опрял устни до бузата й.
Неспособна да произнесе и дума, Амбър просто поклати глава.
— Не те е страх, нали? — попита той. — Аз мога да те защитя и срещу много по-лоши врагове от тази нещастна сбирщина разбойници и крадци. Знаеш го, нали?
Амбър се засмя почти истерично. Сетне зарови лице на гърдите му и се разрида.
