гърлото на северните лордове оттук чак до каменистите възвишения при Дън Един.
— Не съм сънувала такава война.
— Чудесно — меко каза Ерик. — Това означава, че големият риск наистина ще бъде възнаграден с голяма печалба.
— Или с голямо изтребление и смърт — възрази Касандра.
— Човек няма нужда от гадателска дарба, за да предвиди смъртта. Това е обичайният край на всички живи твари.
— Твърдоглаво лордче! — ядосано възкликна тя. — Защо не можеш да проумееш колко е опасно това, което правиш?
— По същата причина, поради която ти не можеш да проумееш колко е опасно да не направя нищо!
С едно рязко движение на мускулестата си ръка Ерик пусна сокола да полети. Пъстрите каишки на птицата заблестяха, изящните й криле затрептяха в бърз ритъм. Набрала височина с изумителна скорост, тя яхна невидимия гръб на дивия вятър и се понесе с него все по-нагоре и по-нагоре в небесата.
— Ако не направя нищо — каза Ерик, — със сигурност ще загубя Стоун Ринг. Загубя ли Стоун Ринг, Сий Хоум остава гол и беззащитен като новоизлюпено пиле.
Касандра мълчеше и следеше с очи полета на сокола.
— С Уинтърланс положението е долу-горе същото — продължи неумолимо Ерик. — Онова, което не заграбят разбойниците, ще го вземат викингите или моите братовчеди. Или ти си на друго мнение?
Касандра въздъхна.
— Не.
— Съдбата предоставя в ръцете ми мощно оръжие.
— С две остриета.
— Да. С това оръжие трябва да се борави внимателно. Но по-добре да е в моите ръце, отколкото в ръцете на Доминик льо Сабр.
— По-добре да беше оставил Дънкан да умре.
— Това предсказание ли е или съжаление за пропуснатия шанс? — саркастично попита Ерик.
Касандра не отвърна нищо.
— Той носеше кехлибарен талисман и спеше под клоните на свещеното самодивско дърво — каза след миг мълчание той. — Ти щеше ли да го оставиш да умре?
Тя отново въздъхна.
— Не.
Ерик присви очи, заслепен от яркия сребрист блясък на слънцето, което заплашваше да прогори отвор между два облака. Соколът се рееше високо в небето, зоркият му поглед обхождаше заблатените краища на езерото, дирейки плячка.
— А ако паметта му се върне, преди да се е оженил? — тихо попита Касандра.
— Не ми се вярва. Жаждата на бурята е по-силна от жаждата на пъпката, на острова и на езерото, взети заедно. Той ще я утоли още преди края на тази седмица.
Нов порив на вятъра повдигна широките алени ръкави, разкривайки здраво стиснатите юмруци на Касандра.
— Няма да стане насила — продължи Ерик. — Когато е край Дънкан, Амбър гори като озарен от вътрешна светлина скъпоценен камък.
За известно време настъпи тишина, нарушавана единствено от приглушения шепот на блатните треви под суровата ласка на вятъра.
— Но ако Дънкан все пак си спомни преди това? — настоя Касандра.
— Тогава ще се изправи със своята сила срещу моята бързина. И ще загуби, както загуби от Саймън. Само с една разлика.
— Този път Дънкан ще умре.
Ерик кимна бавно.
— Той сам не би приел друг край.
— И какво ще стане тогава с Амбър?
Див, отчаян писък на сокол долетя по вятъра, отговаряйки вместо Ерик. Касандра се обърна, видя лицето му и разбра причината птицата да изпищи тъй тъжно.
Тя затвори очи и се потопи в своята вътрешна тишина, която чертаеше кръстопътища и приближаващи бури.
— Има и друга възможност.
— Да — кимна Ерик. — Да умра аз. Но след като видях боя между Дънкан и Саймън, това не ми изглежда много вероятно.
— Ще ми се да бях видяла този Саймън — каза Касандра. — Мъж, който може да надвие с лекота Дънкан, трябва да е чудесен воин.
— Победата не беше лесна. Въпреки котешката пъргавина на Саймън, Дънкан на два пъти едва не го повали.
Очите на Касандра потъмняха, но тя не каза нищо.
Той загърна наметалото плътно около раменете си, като се постара гънките му да не оплитат дръжката на меча, окачен на левия му хълбок.
— Ако трябва да бъда честен — каза той с лека усмивка, — надявам се да не се наложи да кръстосвам меч с Дънкан. Той може да бъде дяволски бърз за човек с неговите размери.
— И ти не си дребен. Саймън също не е бил.
Ерик не отвърна нищо.
— Ако умреш от меча на Дънкан, няма да отидеш сам в царството ца сенките — тихо каза Касандра. — Аз ще изпратя Дънкан след теб със собствените си ръце.
Трогтнат, Ерик се взря в спокойното лице на жената, която смяташе, че познава така, както познаваше себе си.
— Не — възпротиви се той. — Това би довело до война, в която лорд Робърт няма да може да победи.
— Нека. Тъкмо неговата надменност е в основата на всичко, което става и което може да стане тепърва. Единственото, което заслужава, е ложе от тръни и разкаяние.
— Той просто винаги е искал онова, което искат всички мъже — мъжки наследник, който да пази земите му обединени.
— Да. И беше готов да прокуди сестра ми, за да го постигне.
От изненада Ерик за миг загуби дар-слово.
— Сестра ти? — възкликна той.
— Да. Ема Яловата.
— Защо никога не си ми казвала?
— Че съм ти леля ли? — попита Касандра.
Ерик кимна отсечено.
— Това беше част от сделката между Ема и мен — каза тя. — Лорд Робърт се бои от Посветените.
Думите й не изненадаха Ерик. Така и не бе преодолял разрива с баща си предизвикан от упорития му стремеж към Познанието.
— Когато Ема се омъжи за Робърт — продължи Касандра, — той й забрани да се срещаме. Пусна я да дойде при мен само веднъж. Тогава вече всички я наричаха Ема Яловата.
— Тя е зачената скоро след като е била при теб, нали? — попита сухо Ерик.
— Да. — Усмивката на Касандра бе студена като зимния ден. — И беше огромно удоволствие да даря Робърт Невежия с един известен магьосник за син и наследник.
Погледът й се спря на Ерик и в усмивката й се прокрадна обич — обич, която винаги бе изпитвала, но твърде рядко си позволяваше да покаже.
— Ема е мъртва — тихо каза тя. — На Робърт не дължа нищо друго освен презрение. Ако умреш от ръката на Дънкан, ще подиря отмъщение.
За пръв път в живота си Ерик не знаеше какво да каже. Всичко друго си бе представял и предвиждал, но не и това.
