Когато отново настъпи тишина, Ерик погледна Дънкан с мъжко съчувствие.
— Вярвам ти — каза той. Дънкан кимна отсечено.
— Нямаш блажения вид на мъж, изразходил следобеда — и себе си! — между меки женски бедра — допълни Ерик.
Дънкан измърмори под носа си нещо нецензурно.
— Приближи се до огъня, воине — подкани го Ерик, като полагаше усилия да не показва усмивката, скрита под брадата му. — Сигурно си се вдървил от студ. Или някоя част от тялото ти все още е топла?
— Ерик! — възкликна смутено Амбър.
Ерик погледна изчервените й бузи и се усмихна полунежно, полуразвеселено.
— Малката ми непорочна Посветена — каза нежно той, — в тази крепост няма човек, който да не знае къде са му очите на Дънкан — и кой отвръща на взора му.
Амбър притисна длани към пламналите си бузи.
— Мъжете вече даже правят облози — продължи Ерик.
— За какво? — попита отмаляло тя.
— Кой от двама ви ще се огъне пръв.
— Няма да е Дънкан — каза кисело Амбър, без да съзнава колко се е издала.
Ерик разбра веднага. Дънкан също. Докато Ерик се превиваше от смях, той отиде до Амбър и скри пламналото й лице на гърдите си.
Приливът на противоречиви усещания при допира му — желание, съжаление, смях — й подейства странно успокоително. Но най-хубавото от всичко бе, че Дънкан отново искаше да се докосват.
По пътя към Сий Хоум той бе отбягвал всякакъв допир до нея.
Амбър се отпусна с въздишка в обятията му и остави силното вино на близостта му да я опияни, да пропъди студа, обхванал я още в мига, в който чу шума от кацащите гъски.
— Трогателно — сухо заяви Ерик. — Те наистина се докосват.
— Престани — сопна му се Дънкан.
— Предполагам, че трябва, но не съм бил толкова развеселен откакто ме обвини, че искам Амбър за себе си.
Амбър вдигна рязко глава и изгледа слисано Дънкан.
— Не може да бъде — възкликна тя.
— Може и още как — каза Ерик.
От устните й се отрони странен звук.
— Смееш ли се? — попита Ерик.
— А-ха.
Той я погледна обидено.
— Нима ти се струва невероятно някое момиче да ме намира за привлекателен?
— Не — побърза да каже Амбър.
Ерик вдигна вежди.
След миг Амбър вдигна глава и погледна тъмния воин, който я държеше в нежните си прегръдки.
— Само че — додаде тя — е абсурд да се мисли, че това момиче би позволило на някой мъж да го докосва. Освен на един.
— На Дънкан — каза Ерик.
— Да. На Дънкан.
— Това е напълно нормално за един мъж и неговата годеница — отбеляза небрежно той.
Дънкан и Амбър се обърнаха като един и се вторачиха в него.
— Годеница ли? — предпазливо попита Дънкан.
— Разбира се — отвърна Ерик. — Ще го обявим утре. Или си решил да я съблазниш, без да помислиш за честта й… и за моята?
— Вече ти казах: докато не си възвърна паметта, не мога да искам ръката на Амбър.
— Но всичко останало можеш да вземеш, така ли?
Лицето на Дънкан потъмня.
— Хората в крепостта вече шушукат — продължи Ерик. — Скоро ще започнат да говорят и открито за глупавата мома, дето спи с мъж, който няма намерение…
— Тя не е… — опита се да го прекъсне Дънкан.
— Стига! — изръмжа Ерик. — И да не е, ще го направи, главата си залагам! Между двама ви гори толкова силна страст, че човек може да се опари. За пръв път в живота си виждам подобно нещо.
Дънкан замълча.
— Ще отречеш ли? — предизвикателно попита Ерик.
Дънкан затвори очи.
— Не.
Ерик погледна Амбър.
— Няма нужда да питам за твоите чувства. Изглеждаш като скъпоценен камък, осветен отвътре. Гориш.
— Нима това е толкова ужасно? — попита с болка в гласа тя. — Трябва ли да се срамувам, че най-после намерих това, което всяка друга жена приема за даденост?
— Тоест сластта — грубичко каза Ерик.
— Не! Изумителното удоволствие да докосваш някого, без да изпитваш болка.
Дънкан я погледна слисано. Понечи да я попита какво има предвид, но Амбър продължи да говори бързо, задъхано, тласкана от напрежението, което вибрираше в нея.
— Страстта е част от него — каза тя. — Но само част. Има и спокойствие. Има смях. Има… радост.
— Има и предсказание — тросна се Ерик. — Помниш ли го?
— По-добре от теб. Там се казваше, че може, а не че ще…
— За какво говорите? — попита настойчиво Дънкан.
— За сърцето, тялото и душата на една жена — отговори Ерик. — И за катастрофата, която ще…
— Може — прекъсна го гневно Амбър.
— … настъпи, ако тя прояви глупостта да отдаде и трите на един мъж без име — хладно довърши той.
— Нищо не разбирам — каза Дънкан.
Усмивката на Ерик бе опасна като жълтия блясък в очите му.
— Спомни ли си нещо друго от своето минало? — рязко смени темата той.
— Нищо полезно.
— Ти ли ще преценяваш кое е полезно и кое — не? Ти, който нямаш нито памет, нито име?
Дънкан сви устни и не каза нищо.
— Проклятие! — изръмжа Ерик.
За известно време в салона настъпи напрегната тишина.
— Какво си спомняш, полезно или не? — попита накрая Ерик.
— Чу го още преди боя ми със Саймън.
— Повтори.
— Зелени очи — рязко каза Дънкан. — Усмивка. Аромат на подправки и билки. Червена като пламък коса. Целувка и пожелание бог да е с мен.
Ерик стрелна с очи Амбър, която все още стоеше плътно до Дънкан.
Докосваше го.
— А, да — кимна той. — Друидската вещица, която те е проклела.
— Не — бързо каза Дънкан. — Не ме е проклела.
— Изглеждаш напълно сигурен.
— Сигурен съм.
— Амбър? — тихо попита Ерик.
— Той казва истината.
Дънкан се усмихна лекичко и приглади назад една златиста къдрица, паднала на челото й.
— Много мило, че ме защитаваш — каза той, като й се усмихна. — Радвам се, че имаш вяра в моята
