— Това много би ме разочаровало, сладка вещице.
Сетне сведе глава към гърдите й. Топлият му дъх погали кожата й, нежните милувки с език и мустаци изтръгнаха от устните й порой от задъхани стонове и възклицания. Тя отново разтърси рамене в опит да се освободи от дрехите, стягащи ръцете й.
— Изкушаваш ме — каза Дънкан.
— А ти ме измъчваш.
— Не е ли сладко това мъчение? — Той обхвана с длан гръдта й. Пръстът му погали острото връхче.
— Да — отвърна Амбър. — Много сладко.
— Не толкова, колкото тези розови пъпки.
Дъхът й секна. Усещаше ясно огнената страст, която пулсираше във вените му, докато гледаше пръстите си върху гърдите й.
— Не толкова, колкото когато те карам да стенеш под устните ми — добави Дънкан и отново сведе глава.
— Ръцете ми — промълви тя.
И не можа да каже нищо повече, защото в този миг той плъзна силната си ръка зад гърба й, изви тялото й назад и впи устни в голата й гръд. Амбър изстена от удоволствие и се предаде изцяло на неговите ласки, без да сдържа собствената си възбуда.
Едва когато Дънкан вдигна глава, тя осъзна, че е развързал напълно дрехите й. Той приседна и измъкна ръцете й една по една от дългите ръкави. После бавно започна да смъква дрехите надолу, откривайки кадифената кожа и изящните извивки на тялото й.
Колкото и да копнееше обаче да продължи да я съблича, Дънкан с огромно усилие на волята нареди на ръцете си да спрат до талията й. Пръстите му замачкаха стегнатата й плът нежно, страстно.
Но това не бе достатъчно нито за него, нито за нея. Амбър бързо се надигна и седна с грациозно движение. Облъхна я хладен въздух, който я накара да потрепери. Тя инстинктивно придърпа краищата на мантията върху раменете си и протегна ръце към вървите, стягащи предницата на ризата на Дънкан.
— Бъди като мен — каза тя, като ги развърза. — Гол, само с наметало.
— А ако настина? — попита той с лека усмивка.
— Аз ще те стопля.
Усмивката на Дънкан стана още по-широка. Той свади наметалото си, ризата бързо го последва. С нежна грижовност, която за него бе и удоволствие, и мъчение, Амбър покри отново раменете му с наметалото, като отметна полите настрана.
Кехлибареният талисман на гърдите му блещукаше с особена светлина, сякаш бе пропит с огромната жизненост на Дънкан. Тя се наведе и почтително докосна с устни древния камък.
Чак тогава Амбър се предаде на изкушението, което я преследваше, и плъзна пръсти през облака от тъмни косъмчета на гърдите му. Усмихната, затворила очи в безмълвно блаженство, тя прокара нежно нокти по мускулестия му торс.
— Обичам да чувствам тялото ти. Когато беше потънал в онзи неестествено дълбок сън, часове наред втривах масло от кехлибар в кожата ти, за да не изпаднеш в треска.
— И успя ли?
— Естествено. Кехлибарът е прочут със способността си да отнема огъня от човешките тела.
— Сега и той не би ми помогнал — каза Дънкан.
— Защо?
— Ръцете ти ми причиняват треска.
Амбър и за миг не се усъмни в думите му. Добре усещаше страстната топлина, която се излъчваше от тялото му.
А ако това не бе достатъчно доказателство, истинността на тези думи се преливаше в нея чрез допира до него.
— Все едно, че се къпя във вълшебен огън — прошепна тя.
— Кое?
— Това да те докосвам. Да чувствам страстта ти.
Усмивката му бе някак опасна, но Амбър не изпита никакъв страх. Тя усещаше, знаеше истината, а тази истина бе способността му да се сдържа. Беше й дал дума, а той бе от мъжете, които биха предпочели да умрат, вместо да престъпят клетвата си.
— Но трябва да ти призная нещо — прошепна тя.
— Защо? На свещеник ли ти приличам?
Амбър се засмя.
— Не. Приличаш на това, което си — на смел и страстен воин.
— Тогава защо ще се изповядваш пред мен?
— Защото сега си давам сметка, че продължих да те разтривам с маслото много след като опасността от треска бе отминала.
Дъхът му секна.
— Наистина ли?
— Да — призна Амбър.
— Защо?
— Заради забраненото удоволствие да те докосвам.
Тя прокара лекичко върха на пръста си по зърното на гръдта му. Внезапният прилив на възбуда, обхванал цялото му същество, я прониза като писък. Пръстите й се върнаха на гърдите му и започнаха да ги галят с умелост, която далеч надминаваше опитността й, защото я направляваха реакциите на самия Дънкан.
— Значи сега вече не е забранено да ме докосваш? — попита той с предрезнял глас.
— Не. Глупаво е — прошепна Амбър, — но не е забранено.
— Защо?
Тя се наведе и целуна първо едното му зърно, после другото. А когато го погали бавно с език, цялото му тяло потръпна от удоволствие.
— Защото ми обеща, че ще бъда в безопасност — прошепна тя.
— Днес — каза Дънкан. Съмняваше се, че би могъл да устои още веднъж на подобно изкушение.
— Да, днес, сега — на това място, където древните камъни бдят над морето.
Дънкан обгърна лицето й с длани и впи устни в нейните с жажда, каквато не бе изпитвал никога досега. Целувката беше дълбока и страстна, в нея туптеше напрегнатия ритъм на единението, което той нямаше да допусне, защото бе дал дума.
Амбър се отдаде на целувката, обгърната от силата и топлината на мъжа, който я държеше в обятията си. Ноктите й се впиха в кожата му и това го накара да изстене от удоволствие. Чула, усетила, вкусила страстта в него, тя отново прокара бавно нокти по мускулестия му гръб.
— Ще ме подлудиш — промълви той, опрял устни до нейните.
— Аз вече съм луда — призна Амбър, — но това е твое дело.
Дънкан захапа внимателно долната й устна.
— Колко луда? — попита той. — Достатъчно, за да застанеш гола пред очите и ръцете ми? Достатъчно, за да ми позволиш да те галя по нови начини?
Яростното желание, което премина като вълна през него, докато изричаше тези думи, й подсказа, че той отчаяно копнее тя да каже „да“ — толкова отчаяно, че цялото му тяло трепереше.
След като знаеше това, след като го докосваше и му се доверяваше напълно, Амбър просто не можеше да каже „не“.
— Да — прошепна тя.
Дънкан я стегна в прегръдките си толкова силно, че не й остана дъх, и внимателно я притисна назад, за да я накара да легне отново на земята. Мантията й се разтвори, разкривайки бялата й гръд и розовите зърна, набъбнали от ласките му.
— Вдигни хълбоци.
Гласът му беше неузнаваем. Възбудата, обзела го при вида на полуголото й тяло, бе толкова огромна, че едва не я задуши. Не можеше да диша, не можеше и да помръдне.
