загуби.
Без да спира да я целува, Дънкан вдигна Амбър от скута си и я сложи на тревата. Ръката му се шмугна под пелерината й и развърза вървите на деколтето й. Сетне той изведнъж извърна леко глава и зъбите му захапаха нежно устните й.
Сладък огън лумна в гърдите й и изтръгна от тях тих стон. Дънкан наведе глава и започна да хапе все тъй нежно шията й. Поруменялата й кожа пламна. Когато усети, че той отдръпва ръцете си от врата й, Амбър запротестира.
— Знам, че трябва да спрем — каза тя, — но не още.
— Не, не още — съгласи се Дънкан. — Чака ни много дълъг път, преди да стигнем до последната порта и да се върнем.
Устните му отново обхванаха нейните. Докато езикът му я обсипваше с горещи обещания за рая, той свали ръцете й от шията си и ги притисна към собственото й тяло.
Амбър осъзна какво става едва когато почувства хлад по гърдите си. Мантията й беше отметната на гърба, беше гола до кръста, а ръцете й бяха приковани към хълбоците от полусъблечените дрехи.
Дънкан вече не я докосваше, просто я гледаше с блеснали очи. Тя имаше красиво оформени гърди — нито твърде пълни, нито твърде малки; топли и стегнати; със зърна с цвят на розови пъпки. Обзе го болезнен копнеж да обхване всяка от тези пъпки с устни, да ги погали с език, да опита със зъби кадифената им мекота.
Между гърдите й грееше златиста светлина, уловена в старинен кехлибар. Сиянието на медальона трепкаше като нещо живо, сякаш в него бе скрита частица от живота на самата Амбър.
Дънкан докосна мълчаливо камъка. Сетне отдръпна пръсти и се вторачи като омагьосан в красотата, която бе лежала скрита под тежките пластове дрехи.
— Дънкан? — прошепна Амбър.
Взря се в очите му и онова, което видя в тях, я накара да потрепери.
— Студено ли ти е? — попита той.
Тя потрепери отново, защото гласът му беше станал дрезгав като котешко мъркане. Опита се да отговори на въпроса му, но устата й беше пресъхнала, а сърцето й туптеше като обезумяло. Без Дънкан да я докосва и да й влива своя страстен копнеж, собственото й желание бързо стихваше, потушено от смущението й.
— Не се безпокой, златна вещице — промълви той, като се приведе към нея. — Аз ще те стопля.
Изненадващият горещ допир на ръцете и устните му до гърдите й я изпълни с дива възбуда. Дънкан целуна едното розово връхче, после другото, и те тутакси се втвърдиха, сякаш докоснати с вълшебна пръчица. Сетне езикът му започна да ги ближе бавно, пламенно.
Огън лумна в сърцевината на тялото й, подпали кътчета, които бяха останали скрити дори за самата нея.
Докато Дънкан не я докосна и не ги възпламени.
Когато той най-после вдигна глава, вятърът веднага намери пламналата й кожа и Дънкан с усмивка забеляза как зърната й се втвърдяват още повече. Пръстите му уловиха почервенелите връхчета и ги разтъркаха — първо нежно, сетне по-силно и чувствено. Кадифената кожа на гърдите й веднага поруменя ярко и Дънкан се почувства така, сякаш го изгаряха на клада.
— Как съм могъл да забравя начина, по който откликваш на ласките ми? — прошепна в недоумение той. — Навярно бог се чувства така, когато кара слънцето да изгрява.
— Ние никога не сме…
— Не — прекъсна я меко Дънкан. — Ти не би могла да полетиш толкова високо, толкова бързо, ако не познаваше насладата на лова така, както я познавам аз.
Амбър поклати глава — страстта бе отнела гласа й и това бе единственият начин да отговори.
— Не се срамувай от истината, безценна Амбър. Страстният ти отклик е много по-прекрасен от девичата сдържаност.
Тя се опита да каже нещо, но вместо това от устните й се изтръгна дрезгав вик. Навярно страстта, която изпитваше, би трябвало да я плаши. Ала когато Дънкан я докосваше, цялата й девича боязън, цялата й предпазливост на Посветена изгаряха в изпепеляващия огън на неговото желание.
И на нейното. Неговото и нейното желание, слети в едно.
Когато той се наведе, за да обхване отново с устни пламналото й зърно, от гърдите й се изтръгна нов вик. Когато езикът му бавно обходи очертанията му, през тялото й премина огнена мълния. Снагата й се изопна като дъга, ръцете й задърпаха отчаяно дрехите, които ги приковаваха към тялото й.
Дънкан неохотно вдигна глава. Може би жадните му ласки я бяха смутили.
— Недей да се дърпаш — нежно каза той. — Няма да те нараня.
— Знам. Но не мога да…
Тя изсумтя безсилно и отново се опита да освободи ръцете си. Но успя само да ги оплете още повече в дрехите.
— Какво не можеш да направиш? — попита Дънкан.
Нова огнена вълна заля тялото му при вида на сладостното полюшвате на гърдите й. Представи си как лежи гол между бедрата й, а снагата й се извива по същия начин над него, и това видение едва не го взриви.
— Не мога да те докосвам, ако съм така омотана в дрехи — отвърна Амбър.
Дънкан стисна здраво челюст в опит да се пребори с изкушението, което му предлагаше.
— Мисля, че така е по-добре — прегракнало каза той.
— Не искаш ли да те докосвам?
Забелязал объркването в очите й, Дънкан се усмихна, въпреки че при мисълта ръцете й да докосват тялото му, го обземаше копнеж тъй силен, че почти му причиняваше болка.
— Да — изпъшка Дънкан, като погали с мустаци набъбналото й зърно. — Да. — Погали го отново. — Да, да и да, хиляди пъти да!
Звукът, който се отрони от устните й, бе възклицание може би на удоволствие, а може би на страх — самата тя не знаеше със сигурност. Никога не бе изпитвала нещо по-разтърсващо от тази смесица между собствената й чувственост, неистовото желание у Дънкан и отчаяното му усилие да сдържи страстта си.
— Но ако ме докоснеш… — дрезгаво каза той.
Думите му бяха заглушени от стона, който се изтръгна от гърдите на Амбър, когато зъбите му захапаха с изумителна нежност зърното й. Дънкан се усмихна, завъртя глава и стори същото с другото й зърно.
— Ако ме докоснеш — прошепна той, наслаждавайки се на реакцията й, — ще бъда много по-малко уверен в способността си да се владея.
Зад тези слова се криеше все по-силното подозрение, че способността му да се владее не е по-силна от изкусителната страст, с която Амбър откликваше на ласките му. Никога не бе предполагал, че една жена може да го желае толкова пламенно, толкова силно, без свян и задръжки.
— Мой тъмен воине — каза Амбър, — ти никога няма да престъпиш своето обещание.
Увереността в гласа й прозираше и в ясните й очи, които не се откъсваха от него. В тези сияйни глъбини Дънкан видя собственото си тъмно отражение и разбра, че тя му има пълно доверие.
— Надценяваш ме — каза той.
— Тогава не ме издигай толкова високо — прошепна с усмивка Амбър.
— Да освободя ли ръцете ти?
Амбър знаеше, че ако прояви повече търпение, би могла да се освободи и сама, но искаше Дънкан да стори това. Искаше той да разбере, че вярва напълно безрезервно на думата му — така, както тя разбираше твърдата му решимост да не я люби.
Дънкан беше мъж на честта. Честта бе сърцевината на неговата гордост и сила. Тъкмо честта го бе направила такъв, какъвто е.
— Да — прошепна тя. — Освободи ме.
Ала той все още се колебаеше.
— Обещавам да не бъда твърде дръзка — каза Амбър, като се помъчи да скрие усмивката си и не успя.
Дънкан й отговори с усмивка, която можеше да вдигне и мъртвец от гроба.
