стона си.
— Но аз не бих се радвала да ме откъснат от теб — прошепна Амбър, като се наведе към него.
Косите й се разпиляха по бедрата му като хладен водопад. Въпреки че си бе забранил да реагира, той изпъшка.
Тя се усмихна и заби нежно зъби в издължения мускул на бедрото му. Горещата ласка на езика й опари кожата му.
Тръпка премина през тялото му, през нейното тяло.
— Тази нощ си като зимно вино — приглушено промълви Амбър. — Тъмно, силно.
Нов стон се изтръгна от гърдите на Дънкан.
— Иска ми се да пия от теб, да те вкусвам от глава до пети — прошепна тя.
Връхчето на езика й остави огнена диря от коленете до пъпа му.
— Иска ми се да направя… всичко.
Със сподавен стон Дънкан стисна мускулите на краката си и покри слабините си с ръце в опит да предотврати по-нататъшна интимност.
— Не би ли предпочел да го държат моите ръце? — попита Амбър.
— Не — изръмжа той, стиснал зъби.
— Наистина ли? Затова ли с всеки миг става все по-грамаден? Надяваш се да ме уплашиш?
Дънкан нямаше друг отговор освен отговора на тялото си, който се опитваше да скрие или поне да пренебрегне.
Амбър обаче го знаеше не по-зле от него. А по-добре. Неговото и нейното желание, слети в едно.
— Няма да се получи, тъмен воине. Колкото и страховит да стане мечът ти, аз мога да го приютя в своята ножница. Знаеш това не по-зле от мен. — Тя се засмя тихо. — Не, всъщност ти познаваш тази ножница много по-добре. Толкова пъти си я изучавал до дъно.
В отговор от устните му се изтръгна нисък звук, пълен с безпомощен гняв. Амбър го тласкаше към пропастта, и то само с думи. Тялото му знаеше какво иска, крещеше отчаяно какво иска.
И знаеше къде да го намери.
— Махни ръцете си — приглушено каза Амбър. — Дай ми свободата, за която копнеем и двамата.
— Не! Аз не те искам!
Амбър не успя да сдържи смеха си, въпреки болката от упоритостта, с която я отхвърляше Дънкан.
— Напротив, свенлив рицарю — каза тя. — Та ти не можеш да скриеш желанието си дори с две ръце.
Нямаше начин да скрие от нея и огъня, бушуващ в него. При всяко докосване жаждата му се изливаше като порой в Амбър.
А Амбър се грижеше да го докосва непрекъснато.
Смеейки се, тя започна да изкушава ръцете му да се отместят от слабините. Зъбите й го хапеха дръзко. Устните й го измъчваха с милувките си. Топлият й дъх обливаше кожата му. Езикът й се плъзгаше между здраво стиснатите му пръсти.
После Амбър прокара пръсти по тъмната линия между стиснатите му бедра, като в същото време пое със зъби кутрето на ръката му и го засмука в устата си.
Дълбоко от гърдите на Дънкан се изтръгна дрезгав стон. Огнено желание разтърси цялото му тяло, ръцете му трепнаха. Амбър мигновено плъзна ръка под тях и го обгърна с тънките си пръсти. Тялото му отново потръпна като ударено с камшик.
— Амбър — промълви през зъби той, — не!
— Да — прошепна задъхано Амбър. — Божичко, да! — Ръката й бе под неговата, сетне дъхът й, сетне езикът й.
— Амбър!
— Да, мой тъмен воине. Аз съм Амбър. А това е… — Тя опита вкуса му с език, погали го. — … това е прекрасно. Топло като котарак. Кораво като юмрук. Страховито като буря.
Когато езикът й се плъзна около набъбналата му плът, Дънкан направи последен опит да й избяга, като се завъртя на една страна. Амбър обаче реагира светкавично — обърна се заедно с него и отново се спусна отгоре му като огнен дъжд.
Тогава Дънкан осъзна, че няма накъде повече да отстъпва. Беше хванат в капан между устните й и ръката й, която се плъзгаше нагоре между бедрата му, за да го обхване в шепа.
— Всичко в теб е кораво — каза Амбър, като се засмя доволна. — Ти гориш като огън, тъмен воине, но аз те искам още по-горещ.
Тя се наведе отново към него. Езикът й започна да го обсипва с нежни, пламтящи ласки. Ситни капчици пот избиха по кожата му.
— Спри — дрезгаво промълви той.
— Да спра? — Смехът й бе плътен, доволен, хищен. — Не, мой твърдоглав воине. Та ти едва сега се разгаряш.
— Не мога… да издържа… още дълго.
— Знам. — Тръпка на удоволствие премина през тялото на Амбър. — Това ми харесва.
— Вещица — изръмжа Дънкан.
Ала в гласа му имаше повече наслада, отколкото гняв.
Зъбите й се впиха нежно в плътта му. Дънкан изруга полугласно, опитвайки се да се пребори с желанието, което го поглъщаше с всеки нов дъх, с всеки удар на сърцето му, с всяка пламенна ласка.
Но точно когато екстазът бе на прага да надмогне усилията му да се сдържа, Амбър спря да го гали. Разкъсван между облекчението и разочарованието, Дънкан си пое дълбоко дъх в опит да успокои дивата си жажда.
Амбър отмахна нежно кичурите, прилепнали по пламналото му лице и го целуна по бузата като майка, утешаваща малко дете. Най-накрая ноктите на страстта освободиха Дънкан от свирепата си хватка, позволиха му отново да задиша равномерно. Той изпъшка и се отпусна по гръб на леглото.
Амбър се усмихна, целуна го по рамото и отново се плъзна като огън надолу по тялото му.
И като огън го запали.
Скоро Дънкан гореше още по-силно от преди, обзет от още по-мощна възбуда, треперещ от усилието да сдържа отчаяното си желание. Когато бе вече само на един дъх от екстаза, Амбър отново спря и отново го успокои.
А после отново го възпламени с ласките си.
— Стигни до края — процеди през зъби той. — Ще полудея!
— Скоро — измърмори тя.
— Скоро ще съм полудял!
Тя се засмя и прокара нокти по стегнатите му бедра. Сетне продължи да го гали, да го възбужда все повече и повече. Винаги обаче усещаше кога е стигнал до ръба и в последния миг го връщаше обратно.
Гореща пот изби по слабините на Дънкан. Амбър опита вкуса й, хареса го и опита другаде по тялото му. Навсякъде вкусът бе прекрасен.
В жилите на Дънкан потече не кръв, а огън, който го изгаряше до мозъка на костите. Никога не бе виждал Амбър толкова пламенна, страстна, съблазняваща. Тя го желаеше и бе твърдо решена да го има. Целия.
— Освободи ме от обещанието — каза той с прегракнал глас.
Смехът й го обля с топлина.
— Още не.
— Това е лудост. Аз трябва да те докосвам!
— Как?
Топъл, приглушен, натежал от желание, гласът на Амбър накара тялото му да потрепери в прилив на неудържим копнеж.
Внезапно тя се надигна, разкрачи се над слабините му и Дънкан почувства как се разтваря, за да го посрещне — гореща, влажна, тръпнеща. Уханието й завъртя главата му.
Но Амбър стоеше, без да помръдне, извисена над него, докосвайки почти неосезаемо плътта, която вече бе измъчила до краен предел.
