Касандра проследи всичко това със сурова усмивка.
— Странно, нали, лорд Доминик? — отбеляза тя.
— Кое? Това, че животът на Ерик бе пощаден?
— Не. Това, че всички вярвате на думата на едно момиче, което смятате за измамница и предателка.
Доминик сви рамене.
— Достатъчно е само да погледна Амбър, за да разбера, че тя не би предала Дънкан.
— Да — тихо каза Касандра. — Ти знаеш това, което гордият воин упорито отказва да разбере. Амбър обича Дънкан.
— Но помогна да бъде измамен.
— Без тази „измама“ Дънкан сега щеше да е мъртъв, а ние — да воюваме. Черна смърт вместо честит живот.
— Да.
— Тогава кажи ми — попита тя — по какъв начин всъщност Амбър е измамила своя тъмен воин?
— Попитай Дънкан — тихо отвърна Доминик. — Той е човекът, който й е обърнал гръб. Той е човекът, който иска и съпруга, и наложница.
— Дънкан — повика го Касандра. В гласа й имаше нотка, която изискваше подчинение.
Дънкан рязко се обърна с лице към нея.
— Остави Амбър да си отиде — простичко каза тя.
— Никога. Тя е моя.
От гърдите на Касандра се изтръгна болезнена въздишка. Когато заговори отново, гласът й бе тих, ала отекна в салона като звън на меч, изваден от стоманена ножница.
— Амбър ми каза съвсем същото нещо — промълви тя — и със съвсем същите думи, когато предложих да бъдеш върнат в Каменния пръстен преди да си дошъл на себе си.
Тръпка премина през тялото на Дънкан. Беше толкова лека, че би могъл да я забележи само човек, дебнещ да я види.
Зоркият ястребов поглед на Касандра дебнеше точно това.
— Отговори ми на един въпрос — каза тя. — Опозоряването на Амбър ще излекува ли собствената ти чест… или само ще я нарани още повече?
Дънкан мълчеше.
— Остави я да си отиде — настоя Касандра.
— Няма.
На устните й трепна жестока усмивка, която накара Доминик неволно да посегне отново към меча си.
— Няма? — повтори подигравателно тя. — Не. Ти не можеш да оставиш Амбър да си отиде.
Дънкан нито помръдна, нито отговори.
— Преди си мислех, че ще те убия, когато най-после успееш да изтръгнеш душата на Амбър от тялото й — каза Касандра. — Сега знам, че няма да го направя.
— Милост от една Посветена вещица? — попита Дънкан със също толкова подигравателен глас.
— Милост ли? — Тя се засмя. Смях, който бе по-зловещ и от усмивката й. — Не, тъмен воине. Просто предпочитам да останеш жив, за да осъзнаеш със закъснение какво си сторил.
Дънкан застина.
— Тогава — каза Касандра — ще гледам как душата ти умира по същия начин, по който сега ти убиваш душата на Амбър… с всеки мъчително поет дъх.
21
Амбър лежеше будна в разкошното легло, което бе нейно от деня на женитбата й с Дънкан. При всеки по-силен порив на вятъра, при всяко изтрополяване на суграшицата отвън по каменните стени, при всеки долетял от долните етажи глас сърцето й затуптяваше два пъти по-бързо.
Сетне тя затаяваше дъх и се вслушваше напрегнато да чуе към вратата й да се приближават стъпки.
Но нито един от звуците, които достигаха до слуха й, не идваше от изкачването на Дънкан по спираловидната каменна стълба към спалнята й.
Часовете се нижеха един след друг, есенната суграшица продължаваше да шиба каменните стени на крепостта. Накрая Амбър осъзна, че ще остане сама сред бурята. Че точно тази нощ Дънкан няма да дойде при нея — точно тази нощ, когато срещата лице в ръце със смъртта бе разбудила в него жаждата за живот, радостта просто да е жив.
Тази нощ Дънкан би бил твърде уязвим, твърде безпомощен пред своята кехлибарена вещица. Тя знаеше това. Той също.
Амбър рязко се надигна и отмахна завивките, фината й, прозрачна ленена нощница засия с призрачно сияние — отражение на угасващия огън в огнището. Кехлибареният медальон на гърдите й светеше приглушено като тлеещ въглен.
Очите й светеха по същия начин, забулени от мрак, който нямаше нищо общо с тъмната нощ.
Тя наметна мантията на раменете си, вдигна качулката и се отправи към спалнята на господаря на крепостта. Не й трябваше нито свещ, нито лампа. Присъствието на Дънкан бе огън в черната нощ, сочеше й пътя тъй сигурно, както зората сочи пътя на настъпващия ден.
Дори пътечката към Дънкан да се виеше през гъста гора или каменист, криволичещ дол, Амбър не можеше да я загуби.
В коридора нямаше никого. Единственият човешки звук бяха гласовете на стражите по бойниците на крепостната стена. Амбър тръгна безшумно по дървения под. При всяка бърза стъпка мантията се люлееше и галеше глезените й.
Пред вратата на Дънкан нямаше валет, защото не бе имал време да си избере такъв сред многото млади момчета, копнеещи да изучават изкуството на войната от легендарния Шотландски чук. Нещо повече, вратата на господарската спалня бе даже полуотворена — знак за самоувереността на спящия вътре воин.
Дънкан навярно си бе легнал късно, реши Амбър, когато обгърна стаята с поглед. В огнището все още бумтеше силен огън. По свещниците още горяха свещи. Върху раклата до леглото имаше газена лампа със скъсен фитил, от която се разнасяше аромат на розмарин. До лампата проблясваше със студен блясък бойният чук, както винаги готов за битка.
Златистата светлина на свещите потрепери, когато Амбър влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си. Дънкан не помръдна. Тя и не очакваше да помръдне. Макар да не владееше Познанието, той умееше като Посветен да усеща инстинктивно кога го дебне опасност.
И кога — не.
Наметката на Амбър се свлече с тих шепот на пода. Нощницата я последва, обгръщайки наметката като нежен облак. Светлината на огъня заискри в златистите й коси, в кехлибара на гърдите й. Безшумно като пламък на свещ Амбър легна на леглото до Дънкан.
От тялото му се носеше леко ухание на билки, което й подсказа, че преди да си легне, той е подирил успокоение в топлата вана. Същото ухание лъхаше и от собствената й кожа, защото и тя бе потърсила покой в утешителната прегръдка на водата.
Ала в действителност копнееше за една друга прегръдка, не утешителна, а пламенна, за тялото на
