— Да — каза той. — Джон даде ръката на дъщеря си за отмъщение, а не за истински междуплеменен съюз.
— Точно така — кимна Дънкан. — Нямам желание да се окажа обвързан с жена, която не може да ми даде наследници.
Амбър долови невидимото трепване на норманката, която инак продължаваше да седи напълно неподвижна сред царствения разкош на скъпите си черни дрехи и необикновените скъпоценности.
Касандра също го долови и в погледа й за пръв път блесна интерес към Ариана.
Саймън постави един поднос с месо, сирене и плодове пред годеницата на Дънкан. Когато ръката му докосна ръкава й, Ариана се сепна и го погледна. Аметистовите й очи блестяха диво като очи на хванато в капан животно.
— Ейл? — спокойно попита той.
— Не, благодаря.
Пренебрегвайки отказа й, Саймън сложи пред нея кана пенлив ейл.
— Прекалено си крехка — каза грубо той. — Яж.
Сетне отстъпи назад. От устните на Ариана се отрони трепереща въздишка. Когато посегна да си вземе късче месо, ръката й също трепереше.
Саймън я наблюдаваше безстрастно как сдъвква, преглъща и посяга за парче сирене. Щом видя, че ще изяде и него, той се обърна към Дънкан.
— Лейди Ариана се нуждае от почивка. Препускахме без отдих по цял ден, а и нощем не беше по-добре. От Карлайл до тук няма ни едно местенце, където човек да се подслони от бурите.
— Няма да я задържам дълго — каза Дънкан и погледна Амбър.
— Хвани ръката й, вещице.
Амбър очакваше това още от мига, в които чу страховете на Дънкан за бъдещото му потомство. Очакваше го и се бе подготвила. Затова ръката й не трепна, когато посегна към Ариана.
Изражението на норманката ясно показваше, че не й е приятно да бъде докосвана от когото и да било. Тя погледна Дънкан, ала не видя в лицето му нищо утешително, затова пое ръката на Амбър.
Хаосът от ужас, унижение и измама в душата й едва не събори Амбър, въпреки че бе подготвена за допира.
У Ариана кипяха могъщи страсти, и всичките бяха тъмни.
— Лейди Ариана — попита Дънкан, — безплодна ли си?
— Не.
— Ще изпълняваш ли съпружеските си задължения към мен?
— Да.
Амбър се олюля под напора на яростните чувства, скрити под спокойната външност на норманката.
— Амбър? — обърна се към нея Дънкан.
Тя не го чу. Чуваше единствено неистовия писък на една измамена, предадена душа.
— Амбър! — рязко повтори Дънкан.
— Тя… тя казва истината — отпаднало промълви Амбър. Сетне пусна ръката на Ариана, защото не можеше повече да издържа мъката и яростта, изпълващи душата на норманката.
Твърде много й напомняха мъката и яростта в душата на Дънкан.
— Дъще, добре ли си? — попита Касандра.
— Това, което изпитва тя, е… непоносимо.
Ариана я погледна гневно. Беше разбрала.
— Ти знаеш — разко каза тя. — Знаеш. Проклета вещице, кой ти дава право да разравяш душата ми?
— Мълчи! — яростно възкликна Касандра, като се спусна към двете жени. Алената й рокля грейна ярко на фона на дрехите им, черни — на Ариана, златисти — на Амбър. — Единствената пострадала от това „разравяне“ е Амбър — каза тя. — Погледни я и ще разбереш, че каквито и черни огньове да пламтят в душата ти, те са обгорили и нея.
Ариана пребледня.
— Ще разбереш и това, че каквато и тайна да криеш — продължи Касандра, — тя все още е тайна. Амбър докосва чувствата, не фактите.
Възцари се мълчание. Ариана бе вперила поглед в бледото лице на Амбър, в стиснатите й устни.
— Само чувствата? — прошепна тя.
Амбър кимна.
— Кажи ми — попита норманката — какво чувствам?
— Шегуваш ли се?
— Не. Мислех, че вече нямам чувства. Какво изпитвам?
Не въпросът, а любопитството в гласа и накара Амбър да отговори.
— Ярост — прошепна тя. — Ням писък. Жестока измама, която едва не е убила душата ти.
Настъпи продължителна тишина.
Накрая Ариана се обърна към Дънкан. Присвитите й очи святкаха презрително.
— Ти ме принуди да споделя нещо, което съм крила дори от себе си — каза тя. — Принуди нея да понесе нещо, което не е заслужила.
— Имам право да знам истината за нашия годеж — отвърна Дънкан.
Ариана го прекъсна с един рязък жест.
— Ти унижи достойнството ми и достойнството на тази, която наричаш свое „оръжие“.
Ръката на Дънкан се стовари гневно върху облегалката на стола.
— Веднъж вече бях предаден от хората, на които се доверявах — процеди през зъби той. — Трябва да съм сигурен, че това няма да се повтори.
— Предаден… — повтори глухо Ариана.
— Да.
— Значи имаме нещо общо помежду си. — Тя сви рамене. — Но дали това е достатъчен повод за женитба?
— Нямаме друг избор.
Дънкан се наведе напред. Погледът му бе твърд като камък.
— Ще бъдеш ли вярна съпруга — студено попита той, — предана на своя мъж, а не на норманския си баща?
Ариана се взря изпитателно в каменното му изражение, сетне се обърна към Амбър. И протегна ръка.
— Да — каза тя.
— Да — повтори като ехо Амбър.
— Това ще се промени ли, ако взема Амбър за своя наложница, ако тя живее в крепостта ми и споделя леглото ми, когато пожелая?
Амбър усети, че губи самоконтрола си на Посветена. Собствените й чувства почти погълнаха облекчението и надеждата на Ариана, достигащи до нея чрез допира.
— Ни най-малко — заяви Ариана. — Бих се радвала, ако това стане. Дънкан я погледна изненадано.
— Аз ще изпълня своя дълг — обясни с хладния си глас норманката, — но мисълта за брачното ложе ме отвращава.
— На друг ли принадлежи сърцето ти? — попита Дънкан.
— Аз нямам сърце.
Дънкан вдигна тъмнокафявите си вежди, но каза само:
— Амбър?
Отговорът на Амбър бе мълчание. Беше твърде заета с опити да овладее собствените си чувства, за да говори. Наложница. Любовница.
Ден след ден, мракът се сгъстява, унищожава… Всичко.
— Е, вещице? — попита Дънкан.
Амбър успя с усилие да си поеме дъх.
