удоволствие. Защо сега не е така? Защото си възвърнах паметта?
Амбър поклати глава.
— В името на пресветите Дева Мария и Исус, какво става тогава?! — извика той.
Амбър направи усилие да проговори, но накрая просто поклати глава.
— Твоят гняв — обади се тихо Касандра.
Дънкан се извърна към нея. Погледът му можеше да накара дори тежко въоръжен рицар да трепне, но Посветената не помръдна от мястото си.
— Говори по-ясно — нареди той.
— Много е просто. Ти си обладан от гняв. Когато докосваш Амбър, тя чувства твоята омраза към нея така, както преди е чувствала удоволствието в теб. С камшик да я удряше, нямаше да й причиниш толкова силна болка.
Дънкан сведе слисано глава и се взря в ръцете си, сякаш бяха чужди. Никога не бе посягал на кон, на жена и дете. Зави му се свят при мисълта, че е способен да причини такава болка с едно просто докосване.
— Как е могъл Ерик да използва дарбата й, за да узнава истината? — възкликна едва чуто той. — Той е чудовище!
— Не — каза с отпаднал глас Амбър. — Повечето хора ми причиняват болка само за няколко мига.
— Ами Саймън? — попита Дънкан. — Та ти припадна!
— Когато Саймън стисна китката ми, в него имаше една единствена мисъл — колко ме ненавижда. Той е човек на силните чувства. Омразата му ме смаза.
— А Ерик? Съмнявам се дали неговите чувства са по-смирени.
— Не са. Но не ме нараняват. Той изпитва нежност към мен, аз към него също.
Дънкан се намръщи.
Касандра премести поглед от него към Амбър.
— Дънкан също е мъж със силни страсти — тихо каза тя. — Защо неговата омраза не те смазва?
— Защото той изпитва към мен и други чувства. Това го разкъсва. Разкъсва и мен.
Щом каза това, Амбър се изправи на крака. Пристъпи крачка напред, олюля се и навярно щеше да падне, ако Дънкан не я бе хванал, без да помисли за болката, която ще й причини докосването ми. Когато осъзна какво е сторил, той бързо я пусна.
— Не исках да…
Гласът му заглъхна. Вместо да довърши, Дънкан махна с ръка. Въпреки яростта му към вещицата, която го бе измамила жестоко, мисълта, че допирът му й причинява болка, го изпълваше със смут. Смут, който той отказваше да нарече с истинското му име.
— Всичко е наред — тихо каза Амбър. — Сега болката бе много по-малко.
— Защо?
— Гневът още е в теб, но този път бе притъпен от ужаса, че би могъл да ме нараниш.
Дънкан я изгледа ужасено. Едва сега разбираше колко добре го вижда Амбър.
По-добре, отколкото се виждаше сам той. По-добре, отколкото искаше да се види.
— Тогава — каза Касандра — има надежда.
— Дънкан е човек на честта — поклати глава Амбър. — Надеждата ти е напразна.
— Надежда? — попита Дънкан. — За какво?
Никоя от двете жени не отговори.
Дънкан се обърна гневно и се върна на стола си.
— Виждам, че вече си добре — предизвикателно каза той.
Студ скова Амбър. Сърцето на Дънкан се бе смекчило към нея само за миг.
— Да — отмаляло отвърна тя.
— Тогава продължаваме. Готвят ли Посветените заговор срещу мен? — попита той.
Пръстите на Касандра докоснаха леко Амбър по бузата.
— Не — каза тя.
— Не — повтори като ехо Амбър.
— Надява ли се Касандра на такъв заговор в бъдеще?
— Не — каза Касандра.
— Не — повтори като ехо Амбър.
За известно време настъпи тишина, нарушавана единствено от воя на вятъра край стените на крепостта и от подсвиркването на някакъв слуга, който вадеше вода от кладенеца на долния етаж.
Тогава Амбър усети раздвижване зад гърба си — в салона влизаха хора. Не се обърна да види кои са. Цялото й внимание бе насочено към гордия воин, който се взираше в нея с очи, пълни с твърде дълбок мрак.
— Изпълних нареждането ти — каза от прага Саймън. — Макар че не ми е ясно какво ще правиш с този ленивец.
Дънкан отмести очи от Амбър и се усмихна леко.
— Саймън, ако обичаш остани до вратата.
Саймън кимна.
— Егберт — каза Дънкан, — ела тук.
Амбър чу как валетът пристъпва няколко крачки напред, сетне се разколебава и тръгва в друга посока, заобикаляйки я отдалече.
— Не — каза Дънкан. — Застани до вещицата.
— Коя вещица, господарю?
Дънкан го стрелна с леден поглед.
— Амбър.
Егберт се подчини и застана недалеч от Амбър, която успя с крайчеца на окото си да зърне шока, изписан на лицето му.
— Докосни го — рязко нареди Дънкан, като се обърна към нея. Амбър се вледени.
— Нали каза, че това ти причинява само мимолетно неудобство? — попита с измамна мекота той.
Амбър се обърна към Егберт, който я гледаше уплашено.
— Няма да те заболи — тихо каза тя. — Протегни ръка.
— Но Ерик ще ме обеси, ако те докосна!
— Ерик — обади се Дънкан със заплашителен тон — вече не е господар на тази крепост. Господарят съм аз. Ръката, Егберт.
Разтреперан, Егберт протегна ръка към Амбър. Тя сложи пръст върху нея, потрепери леко и се обърна към Дънкан. Бледността й предизвика нов прилив на гняв в гърдите му.
— Защо пребледня толкова, вещице? — попита той. — Егберт е само едно момче. В сравнение със страстите на един мъж неговите навярно са като пламък на свещ пред бумтящ огън.
— Това въпрос ли е?
Дънкан сви устни и насочи вниманието си към валета.
— Ако останеш в крепостта, ще ми бъдеш ли предан?
— Аз… аз…
— Амбър?
— Не — каза глухо тя. — Това би означавало да престъпи клетвата си. Егберт е дал обет за вярност пред Ерик. Той може и да е мързелив, но държи на достойнството и честта си.
Дънкан изсумтя.
— Утре сутринта заминаваш за Уинтърланс — обърна се той към Егберт. — Дотогава няма да мърдаш от стаята си, в противен случай ще сметна, че си враг и предател и ще постъпя с теб като с такъв. Върви.
Егберт напусна салона почти тичешком.
— Въведи следващия, Саймън.
Касандра вдигна неволно ръка, сякаш искаше да го възпре.
— Стой мирна или си върви — каза с леден глас Дънкан. — Доскоро тази вещица беше оръдие на Ерик. Сега тя е моя.
Три пъти подклаждаха наново огъня в огнището, преди Дънкан да разпита и последния от валетите,
