— Щом ти си на север от мен — продължи Доминик, — никога не ще се безпокоя за сигурността на имотите си в Карлайл.
— Имаш думата ми за това.
— А ти имаш моята дума, Дънкан, лорд Стоун Ринг, че ако някога ти потрябва помощ, за да браниш владенията си, трябва само да пратиш вест в Блакторн. Друидския вълк ще дойде да се бие рамо до рамо с теб.
Две силни десници се срещнаха, за да скрепят клетвите, дадени от двама равни и по ранг и по достойнство мъже.
— Боя се, че съвсем скоро ще трябва да поискам помощта ти — каза Дънкан. — Веднага щом Амбър се добере до Уинтърланс, Ерик ще потегли насам с всичките си рицари, които са много повече от моите войници.
— Амбър ли?
— Да — мрачно кимна Дънкан. — Сигурен съм, че вещицата ще побърза да разпространи новината за твоето пристигане и за истинската ми самоличност.
— Обърни се, Дънкан, и ми кажи какво виждаш. Объркан, Дънкан се подчини — и видя, че Амбър препуска към Стоун Ринг, заобградена от войниците от крепостта.
Облекчение и гняв се сплетоха в яростна битка в душата му. Той изчака малката кавалкада да премине по моста и да влезе през портата. Сетне улови поводите на Белоножка и я принуди да спре на място.
— Залавяйте се със задачите си — рязко нареди на мъжете той. Войниците го подминаха без никакви въпроси. Бързината, с която го сториха, говореше по-красноречиво от думи, че когато Дънкан изглежда толкова разярен, предпочитат да са възможно най-далеч от него.
Дори Амбър, макар и подготвена за гнева му, потръпна, когато погледът му се впи в нея, твърд като ахат.
— Защо дойде тук? — попита той.
— Къде другаде може да отиде една жена, ако не при съпруга си?
Дънкан се вкамени.
— Или си забравил, че сме женени? — попита Амбър с горчива усмивка.
— Нищо не съм забравил, вещице.
Студът, който бе почувствала преди малко, впи ледените си нокти в гръбнака й с нова сила.
— Тогава, съпруже, пусни Белоножка, за да може конярят да се погрижи за нея.
Дънкан завъртя леко глава — толкова, колкото да вижда Доминик, без да сваля очи от Амбър.
— Доминик — каза отчетливо той, — вярвам, че месеците, откакто си лорд Блакторн, не са те накарали да забравиш как се затваря порта и как се прибира подвижен мост?
Друидския вълк се засмя.
— Добре — кимна Дънкан. — Бъди така добър да свършиш тези дреболии заради мен…
Преди още да довърши, Доминик вече беше задвижил механизма и скоро подвижният мост се издигна като здрава бариера пред входа на крепостта. Едно след друго се спуснаха тежките резета, за да приковат моста към дебелите каменни стени. После бяха затворени и двете крила на дървената порта.
Без слънчевата светлина, която проникваше през отворената порта, дворът внезапно притъмня.
— Трябваше да избягаш докато можеше — обърна се Дънкан към Амбър с престорено мек тон.
— Защо да бягам?
— За да доведеш Ерик, разбира се.
— Тогава пак щеше да долети смърт — каза тя. — А докато съм в крепостта, Ерик няма да я нападне.
— Нека да дойде! — изръмжа Дънкан.
Амбър отмести поглед към мъжа, който носеше на наметалото си Друидския вълк.
— Това ли искаш, господарю? — попита го тя. — Война?
— В момента няма значение какво искам аз — отвърна Доминик. — Крепостта и всичко около нея, принадлежат на Дънкан, не на мен. Решенията относно Стоун Ринг също ще бъдат негови.
Дъхът на Амбър секна.
— Дал си я на Дънкан? — попита слисано тя.
— Да — кимна Доминик, като застана до Дънкан.
— И на неговите наследници? Без никакви условия и ограничения?
— Да.
— Ти си не само мъдър, но и щедър мъж, Доминик льо Сабр — каза Амбър. — Не се учудвам, че забравената клетва на Дънкан към теб предизвикваше такъв смут в душата му.
— Щом си знаела, че това му причинява толкова страдания — хладно попита Доминик, — защо не му помогна да си я припомни?
Помрачнелите златисти очи на Амбър погледнаха първо него, после Дънкан. Двамата мъже си приличаха удивително. Високи. Силни. Сурови. Горди.
Тя си пое дъх и с усилие се застави да срещне гневния, неодобрителен поглед на Друидския вълк. И в същия миг си припомни как този поглед се променяше, щом се обърнеше към Мег.
Това й даде надежда. Не голяма, но и най-слабата искрица е слънце, когато всичко наоколо е черен мрак.
— Ако знаеше, че ще дойде време, когато съпругата ти ще те гледа с ненавист — попита тя, — какво би сторил, за да отложиш настъпването на този ден?
Очите на Доминик се разшириха за миг, сетне се присвиха до две непроницаеми сребърни цепки.
— Мег каза нещо подобно, докато яздехме насам — измърмори той, — но на мен ми е трудно да го повярвам.
— Какво ти е казала?
— Че една жена може да обича един мъж, без непременно да обича и неговата чест.
Амбър пребледня още по-силно, дори в устните й сякаш не остана и капка кръв.
— Значи и ти като Дънкан смяташ — каза тя, — че би било по-добре да оставя да го обесят.
— Преди всичко би било по-добре да не му натрапвате този брак — безцеремонно заяви Доминик.
— Да — глухо отвърна Амбър. — Но Ерик е предвидил и това.
— Кое? — попитаха в един глас Дънкан и Доминик.
— След като ме остави в къщата, имах доста време да обмисля всичко — каза тя.
Доминик изсумтя.
— Хората наричат Ерик магьосник, но аз често си мисля, че той просто е мъдър. Като Друидския вълк — обясни Амбър.
— Тоест? — тихо попита Доминик.
— Тоест той разбира какво може да подтикне някого да извърши нещо и какво — да го спре.
Доминик трепна.
— И брат ми каза същото.
— Саймън?
Той кимна и попита:
— Какво е знаел Ерик за Дънкан? Какво е използвал срещу него?
— Знаел е, че Дънкан не ме обича.
Дънкан не отрече.
Амбър не беше и очаквала да го стори, но мълчанието му бе като сол в кървяща рана. Тя отново си пое треперещ дъх, благодарна, че Мег не е тук, за да прозре скръбта и с друидските си очи, които виждаха твърде ясно, твърде надълбоко.
След миг Амбър заговори отново, този път обаче не на Друидския вълк, а на Дънкан.
— Ерик е знаел, че няма да се ожениш за мен, ако си спомниш всичко — каза тя с болезнено спокойствие. — Знаел е и колко силно ме желаеш. Знаеше, че аз те желая… зора след цял живот нощ…
Гласът й заглъхна.
— Затова ни остави сами, с най-глупавия си валет за пазач — гневно довърши вместо нея Дънкан. — И ти през цялото време ме заблуждаваше, че не си девствена.
