войниците и слугите в крепостта. Валетите бяха верни на Ерик до един. Войниците бяха местни люде и бяха предани по-скоро на самата крепост, отколкото на господаря й. Същото се отнасяше и за слугите, които произхождаха от тукашните семейства.
Когато всичко свърши, Амбър се отпусна върху един стол до огнището. Нямаше сили даже да вдигне студените си ръце към пламъците. Бледо и изопнато, лицето й беше мълчалив укор към мъжа, който я бе използвал толкова безмилостно.
— Може ли да дам на дъщеря си нещо за освежаване? — попита Касандра.
Гласът й бе напълно безстрастен, но Дънкан се почувства така, сякаш го бе зашлевила.
— Всичко е под носа й — рязко отвърна той. — Ако иска да яде или пие нещо, трябва само да протегне ръка.
— Тя е твърде изтощена.
— Защо? — възкликна ядосано Дънкан. — Тя каза, че болката трае само няколко мига.
— До теб има запалена свещ — каза Касандра. — Протегни ръка над върха на пламъка.
Дънкан я погледна така, сякаш си бе загубила ума.
— Да не ме смяташ за луд?
— Смятам, че не би поискат от своите рицари нещо, което самият ти не би сторил. Права ли съм?
— Да.
— Чудесно — процеди през зъби Касандра. — Тогава протегни ръка над свещта, господарю. За един или два мига, най-много три.
— Недей — глухо каза Амбър. — Той не знаеше.
— Тогава трябва да узнае. Нали, горд лорде?
Неприкритото предизвикателство в гласа й накара Дънкан да присвие очи. Без да каже и дума, той свади желязната си ръкавица и протегна ръка над пламъка на свещта за миг.
Два.
Три.
— Е, и сега? — попита също толкова предизвикателно той, като отдръпна ръка и се обърна към Касандра.
— Направи го пак. Същата ръка. Същата кожа.
— Не! — извика Амбър и бързо посегна към чашата с вино. — Аз съм добре, учителко. Виж — пия и ям.
Дънкан протегна отново ръка над пламъка. Същата ръка. Същата част от дланта му. Един миг, два, три. Сетне я дръпна и погледна Касандра. Тя се усмихна студено.
— Пак.
— Шегу… — започна Дънкан.
— После пак — продължи Касандра. — И после пак. Тридесет и два пъти…
Изведнъж Дънкан разбра. Усети как го облива студена вълна. Тридесет и двама бяха хората, разпитани от Амбър чрез допир.
— … докато плътта ти се опуши и обгори, и ти се прииска да крещиш, но не го правиш, защото това няма да промени нищо, най-малко пък — болката.
— Достатъчно!
— Защо си толкова шокиран, горд лорде? — подигравателно попита Касандра. — Нали сам каза, че свещта е само бледа сянка на огъня. Но пламъкът… пламъкът й изгаря също толкова силно, макар и по- бавно.
— Не знаех — процеди през зъби Дънкан.
— Тогава по-добре научи природата на оръжието, което използваш, за да не го строшиш от невежество и високомерие!
— Трябваше да узная какво мислят хората от крепостта.
— Така е — призна Касандра. — Но можеше да го направиш по-внимателно.
Дънкан се обърна към Амбър.
— Можеше да ми кажеш.
— Оръжията не говорят — отвърна тя. — Те просто се използват. Свърши ли да ме използваш за днес?
Ръцете на Дънкан бавно се свиха в юмруци. Сетне също толкова бавно се разтвориха.
— Върни се в стаята си — каза той.
Амбър остави чашата с вино и излезе от салона, без да го погледне, без да каже и дума.
Дънкан не направи и опит да я спре.
Когато обаче Касандра понечи да я последва, той я задържа и посочи един стол.
— Седни тук. Ти не си лоялна към мен, но би направила всичко възможно, за да помогнеш на кехлибарената вещица, нали?
Касандра сви устни.
— Амбър е Посветена, а не вещица.
— Отговори на въпроса ми.
— Да. Каквото мога да сторя за Амбър, ще го сторя.
— Тогава стой тук и говори вместо „оръжието“, което е прекалено упорито, за да говори само.
— Ах, значи все пак я цениш.
— Повече от камата си и по-малко от меча — заяви Дънкан.
— Да можеше да те види Ерик.
— Защо?
— Той мислеше, че чувствата ти към Амбър ще бъдат по-силни от гордостта ти. Бих искала да му покажа колко е грешил — хапливо каза Касандра. — Жалко, че не той понася болката от грешката си.
Преди Дънкан да успее да каже нещо, в салона влязоха Саймън и Доминик. Погледите и на двамата се спряха първо на Касандра, после на Дънкан и накрая — на недокоснатата вечеря, сервирана на една маса до огнището.
— Нося ти новина, която ще подобри апетита ти — каза Доминик.
— Каква? — попита Дънкан, като обърна гръб на Касандра.
— Свен ме увери, че хората от крепостта изявяват пълна готовност да те приемат за свой господар.
Дънкан се усмихна и се извърна към възрастната жена.
— Разочарована ли си? — предизвикателно попита той.
— Само от отношението ти към твоята съпруга.
— Значи скоро няма да има за какво да се тревожиш — каза Саймън. — Бракът ще бъде анулиран.
И Дънкан, и Касандра се обърнаха слисано към него.
— Бракът им е истински — каза Касандра. — Питай Дънкан дали не е познат плътски своята съпруга!
— Това е без значение — намеси се Доминик. — Бракът е сключен чрез измама. Никой епископ няма да го подкрепи.
— Особено ако получи в знак на почит и признателност нова църква или манастир — ехидно добави Саймън.
— Вие разменихте свещени клетви — обърна се към Дънкан Касандра. — Нима ще престъпиш думата, която си дал?
— Клетви… — Устните на Дънкан се сгърчиха от болка или гняв. Или и от двете. — Не, аз няма да престъпя думата си.
Касандра затвори очи с нескрито облекчение.
— Ще изпълня истинската клетва, която дадох, когато съзнанието ми си беше на мястото — каза той. — Ще се оженя за лейди Ариана Дегер.
— Ами Амбър? — попита Касандра.
Дънкан се обърна към Доминик, без да й отговори.
— Изпратете да доведат годеницата ми — каза рязко той. — Сватбата ще се състои веднага, щом получа съгласието на църквата.
