Недокоснатата

— Ами Амбър? — повтори настойчиво Касандра.

Дънкан се изправи и излезе от салона, без да погледне никого.

— Ами Амбър! — извика Касандра.

Викът й отекна в салона и настигна Дънкан и след като ехото заглъхна, той продължаваше да чува думите, крещящи в черната тишина на съзнанието му. Ами Амбър?

Ами твоята свещена клетва? Амбър. Свещена.

Амбър. Амбър. Амбър…

Където и да отидеше, не намираше покой. Този вик бе част от него, вкоренен бе в душата му дълбоко като болката от спомените. Спомените, които го нападаха отново и отново. Спомените, които го измъчваха с гласа на Амбър, със собствения му глас.

- С теб наистина съм в безопасност.

- Напълно, моя златна вещице. По-скоро бих отрязал дясната си ръка, отколкото да ти сторя зло.

Споменът бе твърде тъжен, твърде болезнен. Дънкан го пропъди, погреба го сред хилядите мрачни сенки, където самият той вече не можеше да се скрие.

Ала гласът на Касандра също го преследваше. Думите на Посветената валяха в него като огнени капки.

Отхвърлиш ли истината на миналото или истината на настоящето, ще се самоунищожиш, все едно че си разсякъл главата си на две с меч.

Спомни си тези думи, когато миналото се завърне и ти се стори, че превръща настоящето в лъжа.

Спомни си ги.

Всички останали вече спяха отдавна, а Дънкан продължаваше да обикаля коридорите и извитите стълби на собствената си крепост. Гласове говореха в дълбоката тишина в душата му, думите отекваха в неспокойното му съзнание. Гласът на Амбър, който говореше за страст, гордост и чест, използвани като оръжия, използвани за война.

Ерик е знаел, че не ме обичаш. Знаел е, че няма да се ожениш за мен, ако си спомниш всичко. Знаел е и колко силно ме желаеш.

Все още я желаеше. Лъжлива или искрена, вещица или жена, любовница или съпруга, тя бе накарала тялото му да гори в огъня на безумен копнеж по нея. Копнеж, който нищо не можеше да спре.

Дори измамата.

Едва сега Дънкан осъзна, че е застанал пред стаята на Амбър с ръце, свити в юмруци. Не знаеше от колко време стои там. Знаеше само, че трябва да бъде вътре, с нея.

Вратата не издаде и звук, когато Дънкан я отвори. Свещите вече догаряха. В огнището бе останала само жарава. Завесите на леглото бяха спуснати.

Той ги разтвори. Амбър бе потънала в неспокоен сън, завивките бяха изпомачкани, косите й — разпилени в златист безпорядък по възглавниците. За миг Дънкан я видя отново такава, каквато я бе видял в банята — с гърди, обсипани с водни капчици и огнени отблясъци. Тогава му се бе приискало да е на мястото на водата и огъня.

И сега го искаше.

Пусна завесите и започна да сваля тежките бойни доспехи, с които бе прекарал целия ден. Когато остана гол като пламък на свещ, дръпна отново завесите и легна до Амбър.

Ръката му посегна предпазливо да я докосне. Ала миг преди пръстите му да погалят устните й, той си спомни какво бе станало в салона — пребледнялата от болка, неспособна да се държи на краката си Амбър и хладния глас на Касандра, обясняващ причината.

Тя чувства твоя гняв. С камшик да я удряше, нямаше да й причиниш толкова силна болка.

И все пак Амбър не бе трепнала при втория му допир, когато тревогата, че ще й причини болка, бе надмогнала гнева от измамата й.

Измина много време, а Дънкан продължаваше да лежи напълно неподвижно, разкъсван между желанието и гнева. Инстинктивно той разделяше душата си между двете, както би сторил един Посветен, ала не бе Посветен, за да прозре опасността, в която се поставяше по този начин. Разделена, душата скоро посърва, краищата й се сгърчват един връз друг като обгорен от огън лист. И като лист тази душа бързо повяхва и умира.

С усилие на волята Дънкан съсредоточи мислите си не върху тъмния си гняв, а върху своето желание. После — върху страстта, която изпитваше към него Амбър, страст, която тя никога не бе успявала да скрие.

Ерик знаеше, че аз те желая… зора след цял живот нощ…

Обзе го отчаян копнеж отново да бъде желан толкова силно. Единственото, което му помагаше да се овладее, бе страхът, че докосването му ще й достави не наслада, а болка. А той я искаше пламенна, страстна, изгаряна от същата жажда телата им да се слеят, която изгаряше него самия.

И която се разгоря още по-ярко, когато си припомни какво неземно удоволствие е да прониква в Амбър, да усеща как тялото и го обгръща, как го стяга в горещата си, тръпнеща прегръдка.

Със сподавено възклицание, което бе едновременно молитва и проклятие, Дънкан зарови ръка в косите й, докато стигна до топлата кожа на тила. Сега в него гореше единствено желанието. Сенките, отблъснати в дъното на душата му, само помагаха на огъня да пламти още по-силно на черния им фон.

Амбър се събуди сред буен порой от страст. Нямаше нужда да отваря очи, за да разбере кой лежи до нея, чие е горещото тяло и това неистово, неописуемо желание.

— Дънкан, божичко, жаждата ти…

Тя се опита да си поеме дъх, да говори. Но единственото, което можа да стори, бе да потрепери, усетила как собственото й тяло откликва на повика на тази жажда с бързината на сокол, устремен към небесните висини.

— Ти трепериш — дрезгаво каза Дънкан. — Болка или желание?

Амбър не можеше да му отговори, защото вълните на желанието му задушаваха гласа й. Тогава ръката му се плъзна по тялото й, за да подири друг, по-сигурен отговор.

Знойният дар, който го очакваше там, едва не го влуди.

Той се възкачи отгоре й с котешка пъргавина, разтвори бедрата й и проникна в нея с един едничък рязък тласък в мига, в който тя изопна тяло, за да го посрещне. Сливането им бе толкова пълно, тъй съвършено, че у Дънкан не остана и капка способност да се сдържа повече. Със силен, дрезгав вик той изригна в нея.

Но това не беше достатъчно.

Искаше телата им да не се разделят никога, искаше огънят да гори завинаги, искаше…

Амбър.

Той впи устни в нейните и започна да се движи отново в яростен ритъм, за да се слее с нея по единствения начин, който можеше да си позволи, за да гори заедно с нея на кладата на своето безумно желание.

Накрая, останали без сили, двамата заспаха сред пепелта на споделената си страст.

Кошмарите им също бяха споделени — хиляди студени, мрачни сенки на измама и предателство, клетви, които не можеха да бъдат спазени без да се престъпят други клетви, гняв срещу стореното, което не можеше да се върне назад, отчаян копнеж по всичко онова, което бе вече невъзможно…

Амбър бавно се отдръпна от спящия си съпруг и се взря в тъмнината с невиждащи очи. Беше изпила горчивата чаша до дъно.

Най-после бе проумяла докрай какво е причинила на своя тъмен воин и на себе си.

Друидския вълк наистина беше прозрял в душата на Дънкан. Въпреки всички съмнения, въпреки всички изкушения, Дънкан бе човек, който държи на думата си.

А думата му бе дадена на Доминик льо Сабр.

Сега вече Амбър знаеше какво означава това.

Но бе твърде късно.

Ако Дънкан си позволи да ме обича, не ще може да се съгласи бракът ни да бъде анулиран.