20
Дванадесет дни по-късно Касандра влезе в разкошната стая, която служеше за затвор на Амбър.
Амбър вдигна поглед от ръкописа, който се опитваше да разчете, но не успяваше. В ума и имаше едно- единствено нещо.
Дънкан.
— Ариана е тук — каза без предисловия Касандра. — Дънкан иска да слезеш в салона.
За миг Амбър се вцепени като смъртник. После въздъхна дълбоко, беззвучно и обгърна стаята с очи, които виждаха само сенки — хиляди мрачни сенки.
— Саймън доведе и един нормански свещеник заедно с норманската наследница — продължи Касандра. — Няма съмнение, че бракът ви ще бъде анулиран.
Амбър не реагира.
— Какво ще правиш? — попита Касандра.
— Каквото трябва.
— Все още ли се надяваш, че Дънкан ще си позволи да те обича?
— Не.
Ала блясъкът в очите на Амбър казваше „да“.
— Той все още ли идва при теб в най-тъмните часове на нощта, когато вече не може да сдържа жаждата си? — попита Касандра.
— Да.
— А когато я утоли?
— Тогава идва гневът — срещу него самия, срещу мен, срещу клетвите, които впримчиха и двама ни в своя капан. Тогава той вече не ме докосва. Прекалено болезнено е.
— Значи изпитва поне малко нежност към теб.
Усмивката на Амбър бе по-ужасяваща от болезнен писък.
— Да — прошепна тя. — Той не знае това, но моята болка също е голяма.
— Ти се надяваш, че един ден той ще те обикне.
Дългите ресници се спуснаха, скривайки очите на Амбър.
— При всяко ново докосване — прошепна тя — чувствам все повече страдание под страстта, все по- дълбок мрак. Щом има толкова силни чувства, сигурно има и надежда…
— Значи докато имаш надежда, ще останеш — каза Касандра. — А после — попита възрастната жена. — Какво ще правиш, когато надеждата угасне и останат само хилядите мрачни сенки?
Отговор не последва.
— Може ли да видя медальона ти? — помоли Касандра.
Амбър се сепна. След миг колебание тя пъхна ръка в деколтето си — прозрачен, златист, искрящ и все така красив, кехлибарът се бе променил едва забележимо и това можеха да съзрат само Посветени. Като от мрак връз светлината.
Касандра докосна медальона с пръст, който едва доловимо трепна въпреки усилията й да скрие скръбта, кипяща под спокойната й външност.
— Ти знаеш, че Дънкан те погубва — каза тя. Изцеждаш се капка но капка — прошепна Касандра — В теб не ще остане никаква светлина, никакъв живот. Само мрак.
Амбър отново не каза нищо.
— Това погубва и Дънкан — рязко каза Касандра.
Едва тогава от гърдите на Амбър се изтръгна вик на протест, обявявайки същият гняв, който изгаряше Дънкан. Защото двамата бяха впримчени в една и съща клопка, и всеки нов ден прибавяше нова сянка към мрака, който ги обгръщаше. Ден след ден докато накрая не остане никаква светлина, никакъв живот.
— Той не бива да анулира брака — възкликна гневно Касандра Никога не съм пожелавала някому да умре, но сега искам тази на норманската вещица, която…
— Ти ме научи, че човек трябва да прави сам своя избор и да живее с него.
— Така бе — съгласи се тя. — Все едно, ако я нямаше тази наследница!
— Тогава щеше да има друга. Не можем до безкрай да избиваме злочести девици, нали?
Смехът на Касандра бе тъжен като очите й.
— Не можем — съгласи се тя. — Много богати наследници ще трябва да бъдат избити, преди твоят твърдоглав лорд да проумее какво богатство държи в собствените си ръце.
Без да се докосват, но близки във всяко друго отношение, Посветената и нейната дъщеря слязоха в залата, огряна едновременно от огъня в огнището, запалените факли и мъгливата дневна светлина, която се процеждаше през високите, тесни прозорци.
Дънкан седеше на дъбовия си стол. Саймън режеше с камата си един къс месо и редеше тънките парченца в сребърна чиния.
В първия момент Амбър реши, че в залата няма никого друг. Едва когато Дънкан заговори, тя осъзна, че Саймън реже месото не за себе си, а за другиго.
— Лейди Ариана — каза Дънкан, като се изправи, — бих искал да ти представя моето „оръжие“, вещицата Амбър.
Една жена, облечена в черна рокля, се обърна към вратата. В ръцете й имаше малка арфа.
Първоначално Амбър помисли, че Ариана носи шал от тъмна, лъскава коприна, прорязана от сребърни и виолетови нишки. После осъзна, че това е косата й, сплетена в гъсти плитки и навита около главата. Сребърни накити сияеха сред черните като нощ кичури, аметисти проблясваха загадъчно и при най-малкото й движение.
— Върви при нея, Амбър — нареди Дънкан.
За миг Амбър остана неподвижна, неспособна да се застави да помръдне. Сетне нозете й се подчиниха на заповедта, дадена по-скоро от разума, отколкото от сърцето й.
— Лейди Ариана — каза тя, като пристъпи към норманката и й кимна.
Любопитство оживи за миг очите, които имаха наситения виолетов цвят на камъните, вплетени в косата на Ариана. После гъстите й черни мигли се спуснаха и ги скриха.
А когато се вдигнаха отново, леко открехнатата врата бе вече затворена. Нямаше нито любопитство, нито каквото и да било друго чувство. Очите на норманката бяха студени и далечни като аметистите в косите й.
— За мен е удоволствие — каза тя.
Гласът й бе хладен, говорът — с нормандски акцент. Не протегна ръка, не направи и никакъв друг опит да докосне Амбър за поздрав.
Амбър подозираше, че причината е по-скоро в сдържаната природа на самата Ариана, отколкото в това, че е била предупредена да не я докосва.
— Дълъг път сте изминала — каза тя.
— Робът отива там, където му наредят — сви рамене Ариана и остави арфата си.
Ледени пръсти се плъзнаха по гръбнака на Амбър. Очевидно бе, че Ариана желае предстоящата женитба с Дънкан не повече от самата нея.
— Сега разбираш защо те повиках — каза язвително Дънкан. — „Възторгът“ на моята годеница от сватбата ни ми напомня, че баща й счита саксонците за свои врагове. Бог — или по-скоро дявол — знае какво мисли барон Дегер за шотландците.
Ариана нито помръдна, нито отговори. Единственото живо нещо върху бледото й, съвършено лице, бяха очите, но и те бяха живи колкото са живи скъпоценните камъни — по-скоро отразяваха светлината, вместо да блестят със своя собствена.
— Напомня ми и за сватбата на Доминик — добави Дънкан.
С едно-единствено сръчно движение Саймън отряза ново парче от печения бут.
