— Тя казва истината — дрезгаво промълви тя. — Всичко е истина.
Дънкан се отпусна на стола си и кимна отсечено с изражение, мрачно като самата зима.
— Тогава всичко е решено — каза той. — Ще се оженим утре сутринта.
В отговор на думите му току иззад стената на крепостта долетя свиреп вълчи вой.
Амбър и Касандра тутакси се обърнаха в посоката, откъдето бе дошъл звукът.
В същия миг отекна друг вик — писъкът на разярен сокол. Преди още ехото му да е заглъхнало, в салона влезе Ерик. Беше съвсем сам, като изключим меча на пояса му. Под дългото си алено наметало носеше желязна ризница. Боен шлем скриваше цялото му лице, освен тъмнозлатистата брада.
Дънкан скочи на крака. Едната му ръка грабна бойния шлем, закачен на облегалката на стола. Чукът, с който никога не се разделяше, се появи в другата. Шлемът бе надянат бързо на главата му.
Сега и той като Ерик бе облечен от глава до пети в метал.
— Здравей, Дънкан от Максуел — тихо каза Ерик. — Как е съпругата ти?
— Аз нямам съпруга.
— И църквата ли мисли така?
— Да — долетя откъм прага гласът на Доминик.
Ерик не се обърна. Продължаваше да гледа Дънкан с нетрепващия поглед на сокол.
— Значи всичко вече е сторено, така ли? — попита той. Тонът му бе толкова мек, че на Амбър й се прииска да изкрещи на всички в салона да се пазят.
— Остава само да сложа печата си върху документа — каза Доминик.
Ерик отново не извърна поглед от Дънкан.
— А ти, Дънкан? — попита той. — Ти съгласен ли си?
— Да.
Вълчият вой отекна отново и пронизителният писък на сокола отново му отговори. Ерик се усмихна хладно.
— Настоявам за удовлетворение — каза той. — В рицарски двубой.
— Защо? Ти нямаш роднини тук.
— Грешиш, копеле. Амбър е моя сестра.
Потресено мълчание последва думите му. Най-потресена от всички бе самата Амбър.
Ерик я погледна за пръв път, откакто бе влязъл в салона. Усмихна се тъжно и протегна ръка.
— Докосни ме, сестрице. Узнай истината.
Най-после. Амбър се приближи до него като замаяна и постави пръсти върху дланта му.
— Ти си дъщеря на лорд Робърт от Севера и Ема Яловата — произнесе отчетливо Ерик. — Родила си се няколко минути след мен. Ние сме близнаци, Амбър.
Истинността на думите му се стовари върху Амбър като гръм в тясно дефиле, разтърси я цяла.
— Но защо… — прошепна тя.
И не успя да каже нищо повече.
— Защо са те лишили от онова, което ти е принадлежало по рождение? — попита Ерик.
Амбър кимна.
— Не знам — призна той. — Но подозирам, че това е била цената за моето зачеване.
— Да бъда изоставена?
— Да бъдеш дадена на Посветената жена, която не може да има свое собствено дете, защото не е способна да търпи мъж до себе си.
От гърдите на Касандра се изтръгна сподавено възклицание.
Ерик я погледна само за миг, сетне се обърна отново към момичето, чийто истински произход бе разкрил още когато за пръв път се взря в проблема с очите на Посветен.
— Вярно ли е това? — попита Амбър, като се извърна към Касандра.
— Когато се роди ти… — Гласът на възрастната жена заглъхна.
— Предсказанието — каза Амбър. — И смърт ще долети.
— Да. Предсказанието на кехлибара — кимна Касандра и въздъхна. — Ема се страхуваше от него… и от теб. Тя отказа да те кърми.
Амбър затвори очи. Сълзи блестяха по ресниците, спуснати върху бледите й страни.
— Но аз те обикнах от мига, в който се появи на бял свят — разпалено продължи Касандра. — Ти беше толкова мъничка, толкова съвършена. Вярвах, че ако успея да те посветя в Познанието, може да се роди честит живот, не смърт.
Смехът на Амбър бе по-тъжен и от сълзите й.
Ала не произнесе тези думи гласно, защото не искаше да наранява жената, която бе взела едно нежелано от никого дете и го бе отгледала като свое.
— Но аз бях лоша ученичка и погребах надеждите ти — каза тя.
— Вината е моя — възрази Касандра. — Аз бях лоша учителка.
Амбър безмълвно поклати глава.
След миг отвори очи, погледна Ерик… и за пръв път видя своя брат. Нови, този път различни сълзи бликнаха от очите й. Пръстите й докоснаха бузата му, косата му, устните му, за да й помогнат да почувства истината.
— Реката винаги тече към морето — каза тя, — колкото и да се опитваш да я отклониш от пътя й. Остави я да изтича, братко. Остави я да изтича.
Преди Ерик да успее да отговори, соколът полетя към полуспуснатите кепенци, които го разделяха от господаря му. Колкото гласът на Ерик бе тих, толкова пронизителен бе писъкът на птицата.
— Никога — заяви той.
— Не искам да правиш това!
— Знам. Но трябва.
— Не! — извика Амбър, като го сграбчи за лакътя.
— Едно нежно, слънчево момиче изтръгна душата на Дънкан от мрака — каза Ерик.
Ръката, стискаща бойния чук, трепна неспокойно и металните брънки на ризницата на Дънкан звъннаха застрашително.
— А после — продължи тихо, неумолимо Ерик — то даде на Дънкан собствената си душа, за да запълни празнотата в неговата. От благодарност за този безценен дар той иска да направи от момичето пачавра.
Металните брънки продължаваха да трептят като живи под напора на гнева, кипящ в гърдите на Дънкан.
Ерик улови студените пръсти, вкопчени в ръката му, целуна ги и отстъпи назад от Амбър. И едва сега се обърна с лице към Доминик льо Сабр и към блестящата сребърна тока, която придържаше наметалото му.
— Както виждаш, Друидски вълк — каза той, — кръвната връзка е налице.
— Да.
— Тогава ще позволиш ли на своя васал да се изправи срещу мен?
— Дънкан и аз сме равни. Той не е мой васал.
— Ах, значи и това е вярно. — Ерик се усмихна мрачно. — Ти наистина си забележителен тактик, Доминик льо Сабр.
— Ти също. Никой друг не би могъл да държи три обширни имения в Спорните земи само с шепа рицари и с репутацията си на магьосник — каза Доминик.
Ерик понечи да се обърне отново към Дънкан, но сухият глас на Доминик го спря.
— Склонността ти да проникваш в затворени крепости през тайни тунели несъмнено е полезна за тази репутация.
— Несъмнено — отвърна тихо Ерик.
— Но за в бъдеще няма да имаме подобни проблеми.
— Нима? Защо?
— Защото не прояви достатъчно хитрост да оставиш Дънкан да те предизвика на двубой. Считай се за мъртъв, Ерик, син на Робърт — каза Доминик и се обърна към Шотландския чук. — Доколкото до неотдавна
