Недокоснатата

Друидския вълк.

Чакаше и се опитваше да не мисли за кехлибарената вещица, разпалила в него огън, какъвто никоя друга жена не бе успявала да разпали.

„— Тялото ми те познава. Никоя друга жена не го е карала да реагира така.

— Колко пъти сме лежали заедно в тъмнината със слети, натежали от желание тела?

— Колко пъти съм те събличал, колко пъти съм целувал гърдите ти, корема ти, кадифената мекота на бедрата ти?

— Колко пъти съм разтварял бедрата ти, за да прибера своя меч в топлата ти ножница?“

Тя беше откликнала на страстта му с тъй дива страст.

Тъй измамна страст.

„— Каквото и да стане, ще те пазя с всички сили. Ние сме… свързани.“

Ехото от клетвата на Амбър прониза паметта му. С него дойде и болката от измамата — тъй силна, че цял живот нямаше да му стигне да я превъзмогне.

Аз й повярвах. Всемогъщи боже, какъв съм глупак!

Ала в същото време не преставаше да си припомня огнения си копнеж по нея, изгарящата жажда, каквато не бе и сънувал, че може да изпита някога.

„— Ти си огън в кръвта ми, в плътта ми, в душата ми. Ако те докосна пак, ще те направя своя.

— Тогава ме докосни.

— Амбър…

— Вземи ме.“

И той го бе сторил. Въпреки всичко.

„— Страх ме е за теб, за мен, за нас.

— Защо? Защото не си спомням нищо?

— Не. Защото може да си спомниш.“

Сторил бе и това.

Господи, помогни ми да я забравя по-добре, отколкото бях забравил миналото си!

Това обаче Дънкан не можеше да стори. Спомените за Амбър бяха хиляди факли, запалени в ума, в тялото, в душата му.

„Докосни ме.

Вземи ме.“

От гърдите му се изтръгна сподавен стон. Полагаше отчаяни усилия да прогони ярките, горящи спомени — така, както доскоро се бе опитвал да прогони хилядите мрачни сенки.

Напразно. Раздираха го противоречиви чувства и желания. Онази част от него, която бе подвластна на гнева, се надяваше, че Амбър ще вземе войниците, които й бе изпратил, и ще избяга в Сий Хоум или Уинтърланс.

Ала част от него се боеше, че тя ще стори точно това.

Тогава никога повече нямаше да чуе нейния смях, никога нямаше да се обърне и да открие, че Амбър го съзерцава с огнените си очи, никога нямаше да почувства сладостните тръпки на тялото й, приемащо го в знойните си глъбини.

— Сър?

Шепотът бе долетял иззад гърба му. Той се завъртя толкова рязко, че Егберт отстъпи уплашено назад.

— Какво има? — попита Дънкан.

— Трима рицари и една дама се изкачват към крепостта. Носят и малко багаж.

— Само една дама?

И гласът, и погледът на Дънкан недвусмислено показваха настроението му. Егберт преглътна и отстъпи още крачка назад.

— Да — плахо кимна той.

— Амбър?

— Не познавам нито дамата, нито рицарите.

Гневът и болката се счепкаха в битка за гласа на Дънкан. Не спечели никой. Неспособен да произнесе и дума, Дънкан обърна гръб на валета и погледна през отворената порта към пътя. По него наистина се задаваха коне. Един от тях беше Шийлд, собственият му боен жребец. Седлото му бе празно, но мечът вече беше на колана на Дънкан, а не при коня.

— Сър? — обади се плахо Егберт.

— Връщай се на поста си.

Момчето се поколеба, сетне се обърна и бързо се отдалечи, чудейки се коя ли е причината за дяволски мрачното изражение на господаря му.

Застанал напълно неподвижно, Дънкан изчака Доминик льо Сабр да влезе в крепостта заедно със своята друидска съпруга.

— Имаше ли някакви проблеми? — попита Доминик.

Дънкан поклати глава.

— Изглеждаш доста мрачен за човек, който току-що си е осигурил властта над собствената си крепост и то без да пролее и капка кръв — отбеляза Доминик, като скочи от седлото.

— Не моята крепост, господарю. Твоята.

— Вече не. От този момент нататък аз ти предавам пълната и безусловна власт над Стоун Ринг. Ти си лорд на тази крепост, Дънкан, не мой наместник в нея.

Доминик замълча, наблюдавайки с усмивка как думите му бавно стигат до съзнанието на Дънкан. Незаконен син без име, без богатство, без нищо друго, освен здрава десница и изгаряща жажда за собствена земя… сега Дънкан притежаваше тази земя.

Доминик разбираше много добре какво става в душата му в момента, защото и той самият бе незаконен син, и той самият бе притежавал единствено умението да върти добре меча.

И той самият бе спечелил богатство и земя благодарение на това умение.

— Моя собствена крепост — промълви невярващо Дънкан. Погледът му обгърна крепостта така, сякаш я виждаше за пръв път. — Изглежда ми невероятно — тихо каза той. — От мъж без име — господар на крепост, и всичко това само в един ден…

Мечтата на живота му се бе превърнала в реалност — истинска като облите камъни под нозете му, като тежестта на меча до бедрото му, като миризмата на храна, идваща откъм кухнята.

Стоун Ринг му принадлежеше — на него и само на него. Крепостта и всичките й земи и люде бяха негови и управляваше ли ги с мъдрост и сила, щяха да си останат негови. Той вече не беше Дънкан от Максуел.

Беше Дънкан, лорд Стоун Ринг.

— Даваш ми много скъп дар — каза той, като се обърна отново към Доминик.

— Ти ми даде много скъп дар — възрази меко Доминик.

— Аз? Какво съм ти дал, освен дълга, изморителна езда и съмнения в моята честност?

— Даде ми това, за което копнея най-силно. Мир за Блакторн.

— Мир?

— Ти се върна в Стоун Ринг сам. Ако искаше, можеше да вдигнеш подвижния мост и да ми кажеш да вървя по дяволите, заедно с моите рицари.

— Никога не бих… — поде Дънкан.

— Знам — прекъсна го Доминик. — Въпреки всички съмнения, въпреки всички изкушения, ти си мъж, който държи на думата си. А думата ти бе дадена на мен.

От гърдите на Дънкан се изтръгна дълбока въздишка, сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите му.