— Каменистите зъбери ще се разтопят като мед и ще изтекат в морето, преди Шотландския чук да ми прости за това, че опетних честта му — поклати глава Амбър. — За такова великодушие трябва много силна любов. А Дънкан не ме обича.
Смесицата от болка и примирение в гласа й каза на Мег повече, отколкото можеше да се каже с думи.
— Знаела си какво ще стане, нали? — прошепна тя.
— Знаех, че може. Надявах се, че няма. — Амбър затвори очи. — Заложих… всичко. И загубих.
— Защо го направи?
— Дънкан дойде при мен, обгърнат в мрачни сенки…, но щом го докосна разбрах, че мракът е бил в мен, не в него.
— Не разбирам.
На устните на Амбър трепна горчива усмивка.
— Съмнявам се, че някой би могъл да разбере. Освен ако не е прокълнат с моята дарба.
Мег замълча. Застинала напълно неподвижно, тя се взираше в Амбър и виждаше нейната истина и нейната болка с друидските си очи.
— Животът ми беше нощ — простичко каза Амбър. — Дънкан бе моята зора. Как можех да позволя на Ерик да го обеси?
— Да обеси Дънкан? — възкликна ужасено Мег.
— Да.
Амбър обгърна раменете си с ръце, сякаш и бе студено, и прошепна:
— И смърт ще долети.
Хладина полази по гръбнака на Мег.
— Какво беше това?
— Предсказанието на Касандра, което се надявах да избегна.
— Какво предсказание?
Грехът на Амбър отекна като вик на сподавена болка.
— Каква глупачка съм била — мрачно каза тя. — Честитият живот е бил само примамка, смъртта е истината. По-добре да не се бях раждала.
— Какво предсказание? — попита отново Мег. Като чу резкия й тон, Доминик тутакси се озова до съпругата си.
— Какво става, малка соколице?
— Не знам. Знам само, че нещо не е наред, черни криле, които сграбчват сърцето ми.
Ехото на собствените й думи привлече вниманието на Амбър отново към Мег. Състраданието в очите на друидската лечителка бе колкото неочаквано, толкова и очевидно.
— Предсказание, направено при моето раждане — каза тя. — На мъж никога ти недей отдава и сърце, и тяло, и душа. Че тогаз живот честит може да се роди, ала и смърт ще долети.
Очите на Доминик се присвиха и заприличаха на две тънки ивици ковано сребро. Не би обърнал никакво внимание на чутото, ако собственият му брак не го бе научил, че някои предсказания са истински и смъртоносни като изваден меч.
— Ще дойде той при теб, обгърнат в мрачни сенки. Докоснеш ли го, ще познаеш живот, що любов е, но и неизбежна смърт. Затуй като слънцето, скрито в кехлибара — недокосвана и недокосваща — бъди забранена.
Когато Амбър спря да говори, се възцари пълна тишина, ненарущавана дори от вятъра. Тя се обърна и видя това, което се боеше, че ще види — Дънкан стоеше зад нея и я гледаше с ледено презрение.
— Ти дойде при мен, обгърнат в мрачни сенки — каза тя. — Мъж без име. И аз те докоснах. Ти взе сърцето и тялото ми. Най-добре да се молим душата ми все още да си е на мястото, защото инак смъртта със сигурност ще долети.
— Значи сме загубени, вещице. Твоята душа отдавна е продадена на дявола.
— Дънкан! — възкликна ужасено Мег.
— Не се оставяй мекото ти сърце да те подведе, Мега — каза Дънкан. — Зад красивото лице на тази вещица няма нищо друго, освен пъклени сметки и планове.
— Грешиш. Аз я видях.
— Аз също — горчиво отвърна той. — Виждал съм я да се навежда към мен и да ми шепти любовни слова, докато през цялото време е знаела, че ме мами жестоко.
Амбър вдигна глава и се взря в него с гордите очи на сокол.
— Никога не съм те мамила — каза решително тя.
— Ти не ми каза истинското ми име. Аз наричам това измама.
— Не знаех кой си, докато не видях смъртоносната ти ловкост с бойния чук срещу разбойниците.
Дънкан замълча.
— Но дори тогава не бях напълно сигурна — продължи Амбър. — Не всичко се връзваше. Понякога ти се държеше като Посветен, а аз знам, че Дънкан от Максуел не е такъв.
Мег погледна заинтригувано своя приятел от детинство, сякаш за пръв път виждаше някаква част от него, за чието съществуване не бе и подозирала.
— Възможно бе да има други такива воини — каза Амбър с едва доловима умолителна нотка в гласа. — Мъже, чиито имена не знам, мъже, които умеят да въртят чука със същата сила, мъже, които са Посветени.
— Знаеше ли кой съм, когато се оженихме? — попита сухо Дънкан.
Амбър изпъна снага и вирна глава.
— Да.
— Знаеше ли, че съм сгоден за друга — годеж, уговорен от истинския ми господар, Доминик льо Сабр?
— Ерик… Ерик ми каза.
— Преди да се оженим?
— Да.
— И твърдиш, че никога не си ме мамила. Явно на това ви учат вас, Посветените — как да заблудите човек така, че накрая да не остане нищо друго, освен безчестие.
Презрението в тона му шибна Амбър като камшик.
— Трябваше да се оженя за теб — отчаяно каза тя. — В противен случай щеше да бъдеш обесен!
— По-добре да ме бяха обесили, отколкото да живея с мисълта, че съм едно родено от насилие копеле, чиято дума струва по-малко и от овчи тор.
Доминик пристъпи към Дънкан и сложи ръце на широките му рамене.
— Аз не те смятам за мъж без чест — каза той. — Твоят господар цени високо и теб, и дадената от теб дума.
Дънкан застина. Сетне тялото му се разтърси от силна тръпка. Той подви коляно в знак на мълчаливо потвърждение на клетвата си за вярност към Доминик льо Сабр.
— Много си великодушен, господарю — каза с напрегнат глас.
— Надявам се и лорд Ерик да мисли така — отвърна с хладна усмивка Доминик, — когато се върне от Уинтърланс и открие, че съм завзел Стоун Ринг.
Дънкан премина с коня си по спуснатия подвижен мост и влезе в двора на Стоун Ринг. Беше сам. Силният му вик накара войниците от крепостта да дотичат начаса.
— Вървете в къщата на Амбър — нареди им Дънкан. — Има много багаж за пренасяне.
Мъжете се подчиниха и веднага излетяха в галоп през портата. Останалите бранители на крепостта бяха по-скоро момчета, отколкото мъже — валети, които мечтаеха един ден да станат рицари.
— Аз ще застана на пост при портата — каза Дънкан на Егберт и другия валет с него. — Ако някой от вас забележи нещо нередно, не викайте. Елате при мен бързо и тихо. Разбрахте ли?
— Да — отвърнаха в един глас двете момчета.
Когато те отидоха по постовете си, Дънкан бързо отиде в оръжейницата. Оръжията, останали след заминаването на Ерик, бяха в лошо състояние, но напълно достатъчни за отбрана на крепостта.
Той заключи вратата и взе ключа със себе си. После се върна при портата, за да изчака появата на
