прегръдките на Дънкан. Тя се наведе над Амбър, но не я докосна.
— Как бие сърцето й?
— Силно. Равномерно.
— Чудесно. Мисля, че е потънала в оздравителен сън, не в безсъзнание. Когато се събуди, няма да й има нищо.
Мег се изправи, без да откъсва очи от силната ръка на Дънкан, която нежно приглади назад няколко кичура, паднали върху лицето на Амбър. Макар и заспала, Амбър помръдна лекичко глава към ръката му, следвайки милувката като цвете, което следва пътя на слънцето по небосклона.
— Виждам, че допирът ти не й причинява болка — промълви Мег.
— Не.
— Странно.
— Така е. Хората в Стоун Ринг бяха много изненадани.
Мег усети как при споменаването на крепостта Доминик наостря уши.
— От Стоун Ринг ли е Амбър? — попита тя.
— Да.
— И е васалка на Ерик, наричан Непобедения?
Дънкан се усмихна.
— Да. Двамата са приятели от детинство, точно като нас с теб. Ерик и една Посветена на име Касандра са най-близките приятели на Амбър.
Внезапен силен порив на вятъра развя дрехите на Мег и разлюля скритите под тях златни звънчета. Тихият звън привлече вниманието на Дънкан.
— Преди не носеше такива накити — каза той. — Нали?
— Не. Подари ми ги моят съпруг. Златни верижки за неговата малка соколица.
Дънкан отново сведе поглед към Амбър и нежно я погали по бузата. Беше топла.
Леденият юмрук, стиснал сърцето му, се поотпусна. Благодарейки мислено на бог, Дънкан притисна Амбър още по-силно към топлината на тялото си.
— Какво си спомняш от времето, преди да дойдеш в Спорните земи? — попита го Мег.
— Съвсем малко неща. Не помня дори истинското си име.
— Името ти е Дънкан.
— Не. Дънкан е името, което ми даде Амбър, когато се събудих с памет колкото на новородено бебе. — Той погали с устни затворените клепки на Амбър. — Тя ме докосна, позна ме и ме кръсти „тъмен воин“. Дънкан.
Черната вежда на Доминик се изви скептично. Но един бърз, предупредителен поглед от страна на Мег го накара да замълчи.
— Как намери Амбър? — попита тя.
— Не съм я намерил аз. Ерик ме е открил в Каменния пръстен, под свещеното самодивско дърво.
Мег застина неподвижно.
— Бил съм в безсъзнание и чисто гол — продължи той, — като изключим един кехлибарен талисман.
Внезапно Дънкан вдигна глава към Мег.
— Ти ми го даде — каза той.
— Да.
— Спомнях си това като в някаква мъгла — цветът на косата и очите ти, но не и твоето име, нито къде си, нито защо си ми дала нещо толкова ценно.
— Сигурен ли си, че си бил намерен в Каменния пръстен? — попита Мег, отбягвайки скрития в думите му въпрос.
— Да. Заради това — и заради талисмана — Ерик ме е отнесъл при Амбър. Всичко, що е кехлибар, е нейно.
— Тя ли е жената, която наричат Недокосваната?
— Да — отвърна Дънкан. — Преди да се появя аз.
— А след това?
— Моето докосване я възпламени, но без болка. Нейното докосване ме възпламени и ме отведе в рая.
Дънкан се взря умолително в Мег. Искаше тя да разбере това, което самият той все още не бе осмислил докрай.
— Никога не съм срещал жена като Амбър — каза бавно. — Никога няма да срещна. Сякаш бог я е създал за мен и мен — за нея.
Саймън и Доминик се спогледаха, но никой от двама им не продума. Нямаше какво да кажат. Нищо не можеше да разколебае увереността в гласа на Дънкан.
— Значи Ерик те е отнесъл при Амбър — каза предпазливо Мег, — защото всичко, що е кехлибар, й принадлежи.
— Да. Два дни лежах в безсъзнание в къщата й.
— Божичко! — прошепна Мег.
— Амбър някак си успя да ме изтръгне от обятията на мрака, който ме беше погълнал. Без нея никога нямаше да се свестя.
— И от благодарност ти се ожени за нея — тихо каза Доминик. Дънкан поклати глава.
— Бях дал дума, че ако я обладая, ще се оженя за нея.
— Значи тя те е съблазнила — промърмори Доминик.
— Не. Когато се любихме за пръв път под свещеното самодивско дърво в Каменния пръстен, тя беше девствена.
Хладни тръпки пробягнаха по гръбнака на Мег. Някога и тя бе легнала като девица с един воин на една свещена могила. И тя си бе тръгнала оттам жена. И тя се беше подчинила на волята на съдбата, без да знае накъде ще я отведе това. И без да може да избира.
— Как е паметта ти сега? — попита Мег.
— Като листа, разпръсната от силен вятър — горчиво отвърна Дънкан.
— Никакво подобрение ли няма откак си се свестил?
От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка.
— Мигновени проблясъци, нищо повече — каза той. — Само колкото да ме измъчват.
— Какво виждаш по време на тези проблясъци?
— Когато за пръв път видях Саймън в Сий Хоум, си спомних запалени свещи, пеещи гласове и острие на кинжал между бедрата си.
Дънкан се извърна към Саймън.
— Случило ли се е това? — попита той. — Бил ли съм наистина в църква със сребърна женска пантофка в ръка и с нож между бедрата?
Саймън стрелна Мег с поглед. Тя кимна.
— Да — каза той. — Беше моят нож.
Паметта на Дънкан се раздвижи, няколко нови парченца се слепиха, разкривайки му още от миналото.
— Беше твоята пантофка — обърна се към Мег той.
— Да.
— Джон беше твърде болен, за да участва в ритуала, затова аз заех неговото място — бавно произнесе Дънкан.
— Да.
— И аз… аз…
Мрачните сенки се спуснаха отново и попречиха на опитите му да си върне своето загубено минало.
— Още малко и ще си спомня всичко — изпъшка той. — Знам, че съм съвсем близо! Но нещо ме възпира. Господи, помогни ми да си спомня!
Сякаш доловила болката му, Амбър се размърда. Златистите й очи се отвориха. Нямаше нужда да пита какво става. Усещаше съвсем ясно как сенките изтъняват, чуваше изкусителния зов на спомените,
