Дънкан дори не го погледна. Цялото му внимание бе съсредоточено върху друидката, която коленичи до него, съпроводена от тих, напевен звън. Две очи с цвета на буйна пролетна зеленина се взряха в собствените му очи, видяха това, което може да види само една друидска жена.
Възцари се продължително мълчание, нарушавано единствено от вятъра, който късаше ярките есенни листа от клоните на дърветата.
— Пусни Дънкан да отиде при нея — каза накрая Мег.
— Не! — извика Саймън. Очите му горяха от ярост. — Дънкан беше мой приятел, а тази проклета вещица му е взела ума!
Мег се изправи грациозно и отиде до своя девер. Светлата му коса блестеше като злато под слънчевите лъчи, но очите му бяха два къса от безлунна нощ.
— Дънкан не е омагьосан — каза тя.
Саймън се взря в бездънните й друидски очи. Сетне отмести поглед към момичето, което лежеше неподвижно под одеялото.
— Как можеш да твърдиш подобно нещо? Вещицата му е отнела паметта — гневно възкликна той. — Ясно е като бял ден!
— Ако Дънкан бе жертва на черна магия, в душата му щеше да има белег, който само бог би могъл да изличи — каза Мег. — А в него няма нищо такова.
Саймън отново се вторачи в нея.
— Мислиш ли — меко попита тя, — че бих допуснала неприятел сред нас?
— Не.
— Мислиш ли, че бих изложила на опасност живота на Доминик?
— Не — каза Саймън. — Никога.
Увереността в тона му блестеше и в черните му очи. Знаеше, че Мег обича брат му така, както не бе вярвал, че е възможно жена да обича мъж.
Мег долови доверието му в нея и го докосна с признателност по бузата.
— Тогава ми повярвай — прошепна тя. — Дънкан не е омагьосан.
— Ако го казваше някой друг, не ти… — каза Саймън, като прокара пръсти през косата си.
Мег мълчеше.
Накрая той махна с ръка и се обърна.
— Сам ще донеса вещицата при него.
— Не! — извика Дънкан. — Не разбираш ли? Твоята омраза я наранява.
Саймън погледна Мег.
— Дънкан — каза тя, — нали няма да ни нападнеш, ако те развържем?
— Стига да не причинявате повече болка на Амбър — не, няма.
Мег понечи да извади камата си, за да среже въжетата му. Но Доминик я спря.
— Почакай, малка соколице. Веднъж вече повярвахме на честната дума на Дънкан. И разбрахме, че тя няма никаква стойност.
Когато осъзна какво е казал Доминик, Дънкан почервеня от гняв.
Сетне пребледня.
— Клетвопрестъпник ли съм? — рязко попита той. — Ти трябва да знаеш. Дал ли съм дума, на която не съм удържал?
Доминик усети тревогата и вълнението в гласа му и разбра, че каквото и да се е случило след пристигането му в Спорните земи, Шотландския чук не е престъпил клетвата си съзнателно.
— Познаваш ли ме? — попита почти нежно той.
Дънкан се взря напрегнато в Друидския вълк, сякаш се надяваше, че така ще успее да сглоби неуловимите късчета от миналото.
Напразно.
— Би… би трябвало — промълви той с глас, предрезнял от напрежение. — Чувствам, че би трябвало, но…
— Но не ме познаваш — довърши вместо него Доминик.
— Да — прошепна Дънкан.
— Тогава не си клетвопрестъпник — заяви Доминик. — Срежи въжетата, Мег. Дънкан ни даде дума, че няма да ни нападне, освен ако не сторим зло на вещицата.
Стиснала камата си, Мег се наведе над Дънкан. Веднага щом въжетата бяха срязани, той скочи на крака и се спусна към Амбър.
Когато докосна хладната й кожа, от гърдите му се изтръгна вик.
Без да губи време, Дънкан легна до нея, взе безжизненото й тяло в прегръдките си и уви одеялото около нея и себе си с надеждата да я стопли със собственото си тяло.
— Безценна Амбър — прошепна той. — Какво се е случило с теб?
Никакъв отговор. Дънкан трепна и зарови лице в пищното злато на косите й.
— Аз наистина само я дръпнах от коня й — каза объркано Саймън. — Кълна се.
— Вината не е твоя — обади се Мег. — Нейната дарба е и нейно проклятие. Така е и при Посветените, и при друидите.
— Подозирам, че за Амбър това е по-скоро проклятие — тихо каза Доминик.
— Нима искате да кажете, че съм й причинил това само с едно докосване? — слисано възкликна Саймън.
— Чрез това докосване тя е почувствала омразата в теб — каза Мег. — Ти нямаш вяра на жените, особено на онези, които притежават някаква дарба.
Саймън не отрече.
— С изключение на теб, Мег.
— Знам. Виждам.
— Нежност ли долавям в усмивката ти към моя брат? — попита заплашително Доминик.
Саймън му хвърли бърз, предпазлив поглед. Мег се засмя тихичко.
— От всички мъже на този свят — каза тя, — ти имаш най-малко основание да ревнуваш.
— Знам. Но Саймън е хубавец, дяволът му с дявол.
— Дънкан също — вметна Саймън.
Доминик изсумтя.
— Като го гледам с тази негова вещица, вече не ме е грижа, че щом се обърне към Мег, в очите му грейва нещо повече от приятелство.
Саймън проследи погледа на брат си към мястото, където лежеше Дънкан, притиснал Амбър в обятията си.
— Да — прошепна той. — Какво ще правим сега?
— Това, което трябва — тихо отвърна Доминик.
— И какво е то?
— Ще го разпитаме, преди вещицата да се е свестила.
— Позволи на мен — каза Мег.
След миг колебание Доминик кимна.
— Добре, малка соколице. Той те помни с обич. — Той се усмихна хладно. — Спомените му за мен може да са по-различни.
— Особено ако си спомня какво стана в църквата — язвително добави Саймън.
Мег погледна крадешком съпруга си. Много добре знаеше, че Доминик никак не обича да му се напомня за плана на Дънкан и Джон да я оженят за Шотладския чук… над все още топлия труп на Доминик.
— Дънкан — каза тя.
Гласът й бе мек, но не и плах. Беше господарка на могъща крепост и друидска лечителка, и настояваше за вниманието на Дънкан.
Той вдигна обезумелия си поглед, изпълнен с мрачни сенки.
— По-добре ли е тя? — попита Мег.
— Като че ли вече не е толкова студена — отвърна Дънкан.
Тих златен звън отекна по стъпките на Мег, когато се приближи до момичето, сгушено без да помръдва в
