бяла и студена като скреж.
Мег изтича до Амбър, коленичи и я докосна. Кожата на Амбър наистина беше студена. Дишането й бе накъсано и твърде слабо. Сърцето й пък биеше прекалено бързо.
Мег се намръщи и се обърна към Саймън.
— Какво й стори? — попита тя.
— Хванах я за китката.
— Възможно ли е да си й счупил костта?
— Не, макар че нямаше да плача, ако бях — отвърна Саймън. — Проклетата вещица заслужава много повече заради това, което причини на Дънкан.
— Аз видях всичко, господарке — намеси се Свен. — Той почти не я докосна, а тя изпищя като душа, която за пръв път пристъпва през портите на ада.
Мег наклони глава на една страна, сякаш се вслушваше в някакъв далечен глас.
— Съвпада — каза замислено тя, като отметна края на одеялото. Китките на Амбър бяха завързани здраво.
— Казват, че всяко докосване й причинява болка — добави Свен.
— Да — кимна Мег.
Пръстите й докоснаха леко китката на Амбър. Нямаше никакви синини, никакви подутини. По тялото й не личаха и никакви други наранявания.
И въпреки това Амбър лежеше безжизнена, със студена кожа, с твърде ускорен пулс и твърде слабо дишане.
След като я загърна добре с пелерината и одеялото, Мег се изправи и отиде отново да види как е Дънкан. Понечи да коленичи до него, но Доминик я хвана за ръката и я дръпна зад широкоплещестия си гръб.
Така Мег вече беше далеч извън обсега на Дънкан. Дори да бе развързан, той нямаше как да я сграбчи.
— Остави го — каза Доминик. — Това все едно не е Дънкан. Не ни познава.
— Мен ме позна — настоя Мег.
— Нима? — измърмори Саймън. — Не беше ли просто изненадан, че чува женски глас?
— Питай него — рязко отвърна Доминик. — Той вече само се преструва на припаднал.
Погледът му не се отделяше от рицаря, който някога бе дал обет за вярност към него… рицарят, който сега го гледаше с очите, на човек, почти обезумял от омраза.
— Какво направихте на Амбър? — изръмжа Дънкан.
— Нищо, просто я свалихме от коня й — отговори Доминик.
— Докоснал си я?!
Доминик сви рамене.
— Аз? Не. Саймън я докосна. Съвсем нежно, като се имат предвид обстоятелствата.
— Искам да я видя!
— Не — решително заяви Доминик. — Мисля, че вече си гледал предостатъчно своята любовница.
— Тя ми е съпруга!
Доминик се вцепени.
— Наистина ли? Откога?
— От дванадесет дни.
Дънкан напрегна всичките си мускули в опит да се освободи от стягащите го въжета. Тялото му се обля в пот.
Привидно спокоен, Доминик го изчака да се убеди, че е завързан здраво.
— Трябва да бъда до Амбър — задъхано каза Дънкан. — Тя не е като другите хора. Да я докосне непознат е все едно да я прониже меч. Преднамерено или не, вие сте я наранили тежко. Пусни ме да ида при нея.
Доминик усети, че Мег се опитва да се измъкне иззад гърба му, и пристъпи встрани, за да я задържи извън полезрението на Дънкан.
При тази малка стъпка слънчевите лъчи го осветиха напълно. Той свали бойния си шлем и сведе поглед към Дънкан. Ярката светлина засилваше още повече контраста между черната му коса и кристалните му сиви очи.
На фона на черното наметало очите на Друидския вълк блестяха като живи, пропити с древна мъдрост.
— Познаваш ли ме? — попита Доминик.
Яростно изръмжаване бе единственият отговор на Дънкан.
— Направили са ти магия — каза Доминик. — Ние сме твои приятели, а ти не ни помниш.
Тръпка разтресе тялото на Дънкан.
— Не е вярно. Просто бях болен — каза дрезгаво той.
— Спомняш ли си нещо от времето преди да дойдеш в Спорните земи?
— Не.
— Познаваш ли този мъж? — попита Доминик, като посочи Свен.
Дънкан погледна светлокосия рицар. Лицето му се изопна от усилието да разкъса сенките и да се добере до истината под тях.
— Аз… — Гласът му премина в дрезгав шепот. — Аз нямам памет.
— Познаваш ли тази жена?
Доминик отстъпи встрани, оставяйки Мег сама под ярката слънчева светлина. Хлабаво сплетените й коси пламтяха като огън. Необикновените й очи грееха с наситения, блестящ зелен цвят, даден от бог единствено на друидските жени.
От устните на Дънкан се отрони сподавено възклицание.
— Не ме ли позна, Дънкан? — нежно попита Мег. — Някога двамата с теб ловяхме пеперуди.
Измъчена гримаса сгърчи лицето на Дънкан. Спомени затрепкаха като лунно отражение в неспокойни води.
— Ти ме научи да яздя — продължи Мег с тих, напрегнат глас, — да ловувам и да примамвам соколи. Когато бях на девет бяхме сгодени.
Няколко парченца от паметта му внезапно се сляха в спомен — едно лице, едно име. Детство, пропито със звънлив момичешки смях.
— Меги? — прошепна той. Усмивка озари лицето на Мег.
— Да, Дънкан. Меги. От всички в Блакторн само ти ме наричаш така.
Думата „Блакторн“ накара сенките в паметта на Дънкан да кипнат. Той се извърна и погледна Саймън.
— Ти спомена Блакторн, когато се бихме.
— Да. Така успях да те победя — каза Саймън.
— Блакторн…
Нова тръпка разтърси силното тяло на Дънкан. Нови фрагменти от спомен се сбраха ведно.
— Лорд Джон — неуверено промълви той, като отново погледна Мег. — Той… той ми е баща?
— Да — кимна тя. — Въпреки че не е бил женен за майка ти.
От гърдите на Дънкан се изтръгна неразбираем звук.
— Спомням си го.
— Джон ли?
— Не. Това, че съм копеле. — Дънкан затвори очи. — Меги, в името на всичко свято, пусни ме при Амбър.
Отчаяната молба в гласа му стегна болезнено гърлото на Мег.
— Дръж извадена кама до шията му, ако трябва — каза тя на Доминик, — но ми позволи да го погледна в очите.
Без да каже и дума, Доминик извади бойната си кама, коленичи и опря острието до шията на Дънкан.
— Не мърдай — спокойно каза той. — Ценя те, но съпругата си ценя повече от всичко.
