Той не можеше да стигне до нея.
Сълзи изпълниха очите на Амбър, преляха по лицето й. Никога не бе мислила, че някой може да копнее така за нея, да я обсипва с целувки и нежни ласки, да облива с топлия си дъх гърдите й, корема, бедрата.
Тогава устните на Дънкан намериха горящата сърцевина на нейната страст и жадно се впиха в нея. Неочакваната ласка я прониза като мълния, изтръгна от гърдите й силен вик.
— Безценна Амбър — прошепна Дънкан, разтърсен от прилив на огнена възбуда, — кълна се, че чувствам как страстта те пронизва като мълния.
Зъбите му захапаха внимателно нежната пъпка. Езикът му започна да я гали бавно и всяка нова ласка караше Амбър да стене и да крещи името му. Накрая тя вече не можеше да произнесе дори тази едничка дума, защото бе останала без дъх, разпадаше се на парченца, гореше, умираше, погълната от екстаз, който нямаше ни начало, ни край.
Тогава Дънкан се сля с нея и двамата запламтяха заедно. Там, където нямаше мрачни сенки, само огън.
Амбър надникна в големия салон. Вътре имаше много слуги, ратаи и селяни. Ако се съдеше по израженията им обаче, само неколцина от тях все още чакаха да бъдат изслушани от своя сенешал.
— Свършихте ли, милорд? — попита тя.
Беше оставила Дънкан, за да преведе един особено труден откъс от ръкописа, който трябваше да даде на Касандра след завръщането й от север. Но веднага щом приключи с превода, побърза да подири съпруга си.
Когато не беше с него, Амбър бе неспокойна, сякаш се боеше, че някой може да й го отнеме.
— Ела, седни до мен — протегна ръка Дънкан. — Съвсем скоро ще свърша.
В мига, в който се докоснаха, тя почувства как напрежението и в двама им отслабва. В момента сенките в паметта му се бяха стаили. Той се бе съсредоточил изцяло върху настоящето и върху задълженията си на сенешал на Ерик.
Седнал на издигнатия в средата на салона подиум, Дънкан изслушваше споровете между подчинените си, разрешаваше ги, сетне изслушваше следващите. Докато правеше това, той галеше ръката на Амбър, припомняйки и на себе си, и на нея насладата и блаженството, в които се бяха потопили в часовете преди зазоряване, когато сплетените им тела бяха надвили спомените, дебнещи Дънкан като глутница вълци.
— Струваш ми се доста отегчен — прошепна Амбър.
— Вече стигам до извода, че всички прасета би трябвало да бъдат изклани — измърмори Дънкан, когато следващите двама васали пристъпиха към него.
Амбър видя просителите и се подсмихна.
— Сигурно Етелрод пак е оставил прасето му да опустоши градината на вдовицата Мери — каза тя.
— Често ли се случва?
— Толкова често, колкото Етелрод и вдовицата се въргалят в постелята й.
Дънкан я изгледа косо.
— Разбираш ли, прасето е много привързано към Етелрод — обясни Амбър тихо, за да я чуе само той.
— Не, не разбирам — прошепна той.
— Прасето следва Етелрод по петите като вярна хрътка.
Белите зъби на Дънкан пробляснаха под мустаците.
— Започвам да схващам — каза той. — Има ли Етелрод оградено място, което да е достатъчно здраво, за да държи прасето си в него?
— Не. И не може да си позволи да си направи. Той е само един беден крепостен селянин.
— Не искат ли да се оженят?
— Вдовицата е свободна селянка. Оженят ли се, децата им ще бъдат крепостни.
Сбърчил вежди, Дънкан погледна замислено двамината, които стояха плахо пред своя нов сенешал.
— Малко крепостни ли има Ерик? — попита съвсем тихо той.
— Не. Той е строг, но добър господар — отвърна Амбър. — Никой не бяга от служба при него.
— Верен васал ли е Етелрод?
— Да. Никога не е мързелувал или хитрувал.
— Какво мислят за него хората от крепостта? — продължи да пита Дънкан.
— Щом имат проблем, първо споделят с него и чак тогава — със свещеника или господаря на крепостта.
Без да пуска ръката на Амбър, Дънкан се обърна към мъжа и жената пред себе си.
— Вдовице Мери — каза той, — като изключим това, че Етелрод е крепостен селянин, има ли нещо друго, което те спира да се омъжиш за него?
Въпросът му така стресна жената, че трябваше да минат няколко мига, преди да отговори.
— Не, господарю. Той е усърден работник и е добър към по-слабите. Обаче…
— Обаче? — насърчи я Дънкан. — Говори, жено.
— Туй неговото прасе няма да ми припари в къщата. Освен ако не е набучено на шиш!
Васалите, които бяха останали в салона, за да гледат как работи новият им сенешал, избухнаха в смях. Двубоят между вдовицата и прасето предизвикваше много шеги и забавление в крепостта.
Дънкан се усмихна и насочи лешниковия си взор към селянина, който стоеше смутено насред салона. Възлестите му ръце мачкаха неспокойно шапката, а обутите в чифт протрити обувки крака бяха плоски като дъно на каруца.
— Етелрод, имаш ли нещо против да вземеш вдовицата за своя съпруга? — попита го Дънкан.
Ярка червенина плъзна по брадясалите бузи на мъжа чак до набразденото от бръчки чело.
— Не, ссър — заекна той. — Тя е добра жена.
— Тогава разрешението на проблема с прасето е ясно — заяви Дънкан. — В деня, в който се ожениш за вдовицата Мери, ставаш свободен селянин.
Етелрод бе толкова слисан, че успя само да отвори уста и пак да я затвори.
— Като сватбен подарък от сър Ерик — продължи Дънкан — ще получиш достатъчно дърва, за да построиш здрава кочина.
Хор от одобрителни викове, смях и поздравления огласи големия салон. За по-малко от две седмици васалите бяха одобрили напълно сенешала на крепостта.
Преди още гълчавата да стихне, Дънкан се изправи заедно с Амбър.
— Ела да пояздим заедно — каза той. — Твоите разкази за крепостта и васалите в нея са ми не само полезни, но и много приятни.
— Къде ще отидем този път?
— Там, където ходим всеки ден — отвърна Дънкан, кимайки на васалите, които им правеха път.
— На юг през селцето Уайлд Роуз, през нивите и през гората — усмихна се Амбър. — Това е любимият ми маршрут за езда. Бълбукането на потока Уайлд Роуз е като звънлив смях.
Само два коня чакаха в двора. В Стоун Ринг бяха останали толкова малко годни да се бият мъже, че Дънкан не искаше да ги натоварва излишно. Двамата с Амбър не се нуждаеха от ескорт. Откак Ерик бе обесил пилигрима, край крепостта нямаше и следа от разбойници.
Дънкан вдигна Амбър на коня й, сетне яхна своя и както обикновено провери дали мечът и чукът са на мястото си — движение, което бе за него естествено като самото дишане.
Двата коня изтрополиха през двора и по здравите греди на подвижния мост и продължиха на юг. По време на ездата Амбър отговаряше на многобройните въпроси на съпруга си за всичко наоколо: чия е тази или онази нива и добре ли се обработва, кой е свободен и кой — крепостен селянин, кой е болен и кой — здрав.
— Струва ми се, че яздим по този път не за да чуеш потока — каза Амбър, когато най-после навлязоха в гората.
— Яздим по него, за да ми помогнеш да опозная крепостта.
— А хълмът Хок Хил, който се издига недалеч оттук, предлага много добра гледка към земите й.
Дънкан кимна.
