надничащи изпод тях.
И съвсем ясно усещаше, че Дънкан се бои от истината. Страх, който споделяше и тя.
Ала нямаше друг избор, освен да се изправи лице в лице с него. Не можеше повече да оставя Дънкан да се разкъсва между миналото и бъдещето, да кърви невидимо, да потъва бавно в лудостта.
Тя бавно отмести поглед към тримата воини, които ги наблюдаваха безмълвно и без да помръднат, задържани единствено от вдигнатата ръка на една друидска вещица.
Когато видя сребърната тока, която блестеше на наметалото на единия от мъжете, Амбър разбра, че е загубила. Миналото й беше отнело Дънкан.
А името на миналото бе Доминик льо Сабр.
— Пусни ме — прошепна тя.
Трябваше да минат няколко мига, преди Дънкан да осъзнае, че Амбър е проговорила. Когато понечи да каже нещо, ръката й се вдигна и запечата устните му.
— Преди да си спомниш своето минало — каза с треперещ глас тя, — трябва да ме пуснеш.
— Защо?
Въпросът не бе произнесен на глас, но Амбър го чу съвсем ясно.
— Защото не можеш да имаш и двете — простичко отвърна тя.
— Защо?
Амбър стисна очи от болка — болка, която от миг на миг ставаше все по-силна. Беше предчувствала истината още преди да се отдаде на Дънкан под свещеното самодивско дърво. Предчувствала бе, но без да знае със сигурност.
Сега знаеше.
Твърде късно.
— Защото не би могъл да ме обикнеш истински, преди сенките да са изчезнали — прошепна тя. — А когато сенките изчезнат, изобщо няма да ме обичаш.
Ръката й се отпусна. Устните й докоснаха леко неговите. Знаеше, че не бива, но бе неспособна да устои.
— Говориш безсмислени неща — каза Дънкан, взирайки се в потъмнелите й очи. — Падането те е зашеметило.
— Не. То ме накара да разбера каква злина съм ти причинила в стремежа си да те предпазя.
— Злина ли? Що за глупост. Ти ме изтръгна от ужасяващия мрак.
Амбър поклати глава. Въпреки сълзите, които се стичаха бавно по лицето й, тя събра сили да даде на Дънкан онова, от което не можеше да го лишава повече.
— Пусни ме, тъмен воине. Ти вече си обграден от своето минало.
— Какво искаш да кажеш?
— Пусни ме — прошепна тя.
Объркан, Дънкан разтвори ръце и я пусна. Тя се надигна, но остана седнала, защото знаеше, че нозете й няма да могат да се задържат прави.
Също като Дънкан Амбър воюваше със самата себе си, знаеше какво трябва да стори и в същото време се боеше, не искаше.
— Добре. Сега вече не виждаш ли? — попита рязко тя.
— Виждам само сълзите ти.
— Тогава чуй и думите ми. Друидската вещица е твоя приятелка от детинство.
— Знам. Меги.
— Светлокосият, черноок рицар, който ме мрази толкова силно… Познаваш ли го?
Дънкан погледна Саймън.
— Да. Той е Саймън, наречен… Предания! — възкликна той. В гласа му звънна ликуваща нотка. — Да! Познавам го!
— А на кого е предан? — попита тихо Амбър.
— На своя брат.
— Кой е братът на Саймън Предания?
Дънкан скочи на крака и се обърна към високия, широкоплещест рицар, който го гледаше с полуизваден меч и с очи с цвета на зимен дъжд.
— Доминик льо Сабр — каза той.
Рицарят кимна.
— А кой си ти, тъмен воине? — прошепна треперещо Амбър. — Кое е истинското ти име?
Дънкан затвори очи и се опита да каже нещо. Сенките в паметта му се бяха вкопчили в люта битка с ярките спомени, които се свързваха и сплитаха неумолимо — нишка по нишка, парче по парче, — докато накрая и хиляди мрачни сенки не можеха вече да скрият изгарящата истина.
Когато очите му се отвориха отново, Амбър бе благодарна, че вече не го докосва.
— Аз съм Дънкан от Максуел, Шотландския чук — яростно каза той.
Доминик отново кимна.
— Аз съм Дънкан от Максуел, стюард на Ерик Магьосника в същата онази крепост, която ти, мой законен господарю, ми повери да управлявам от твое име.
Доминик понечи да каже нещо, но не можа, защото думите продължаваха да се сипят от устата на Дънкан като горчив дъжд от гордост, унижение и ярост.
— Аз съм Дънкан от Максуел, мъжът, погубен от една вещица със златни очи и лъжлива уста. Аз съм Дънкан от Максуел, Клетвопрестъпника.
18
Безмълвна, вглъбена в себе си, Амбър гледаше мъжете, които товареха последните остатъци от събрания лагер по конете.
— Можеш ли да се качиш на седлото сама? — попита я Мег.
— Да.
— Добре. Не бихме искали да те нараним отново.
— А Дънкан за нищо на света не би ме докоснал — каза Амбър с привидно спокоен глас.
Мег кимна неохотно. От зоркия й поглед не бяха убягнали нито бледността на лицето на Амбър, нито дълбоките линии, издълбани от болката от двете страни на устата й.
— Преди се справях без чуждо докосване — промълви Амбър. — И занапред ще се справям.
— Преди не си знаела… — Гласът на Мег замря.
— Да. Знанието е моето наказание.
Мрачният й тон накара Мег да потръпне, изпълнена със състрадание.
— Съжалявам — каза тя.
— Недей. По-добре да живея недокосвана, отколкото да ме докосва Дънкан.
— Той никога не би ти посегнал — побърза да я увери Мег.
— Не му и трябва. Усещам яростта му и без да ме докосва — като черни криле, които шибат душата ми.
Мег инстинктивно протегна ръка да я погали утешително, но в последния момент си спомни, че докосването ще донесе на Амбър не успокоение, а болка. Ръката й се отпусна.
— Дънкан ще омекне — каза тя. — Никога не съм го виждала да се отнася към някого с нежността, с която се отнасяше към теб, преди да разбере, че…
— Че съм по-малко от това, което съм изглеждала на пръв поглед, а той — много повече? — попита с печална усмивка Амбър.
— Неговият гняв е като лятна буря — каза Мег. — Гръмък и страховит, но минава бързо.
