— Обикновено не се къпеш в този час на деня — каза Дънкан. Гласът му отново казваше много повече от думите.
Амбър сви рамене. Движението накара светлината, сенките и водата по гърдите й да трепнат в изкусителен танц.
— Обикновено не съм пленница — отвърна тя.
После вдигна ръце зад главата си, за да прибере няколко паднали кичура коса. Гърдите й се залюляха леко. Зърната им изпъкнаха още по-твърди. Силуетът й се очерта на фона на огъня, гален от палавите му пламъци.
Дънкан изпъшка задавено и с усилие се накара да извърне очи. Първото нещо, на което попадна погледът му, бе обядът, донесен в стаята преди часове. Почти нищо не бе докоснато.
— Какво й е на храната ти? — попита дрезгаво той.
— Нищо.
— Трябва да ядеш повече.
— Защо? На един затворник не му трябват много сили.
Спокойният й глас вбеси Дънкан. Нямаше какво да отговори.
Не можеше да й каже, че безпричинният й пост го тревожи.
Той рязко се обърна и се отправи към вратата, този път без да си прави труда да стъпва тихо. Зловещият звън на бронята, ризницата, меча, железните наколенници и ръкавици говореше, че господарят на крепостта е готов за битка.
Ала не беше подготвен да завари врага си гол.
— Къпи се по-бързо — изръмжа той. — Ако злоупотребиш с търпението ми, ще пратя някоя от кухненските прислужници да те облече и да те докара долу.
Вратата се затръшна яростно зад гърба му.
Гняв и разочарование обзеха Амбър, но тя не бе толкова глупава, че да пренебрегне отправената заплаха. По-добре бе да я бият с камшик, отколкото да я докосват чужди ръце. Само на трима души можеше да го позволи.
Един от тях бе Касандра. Вторият — Ерик. Третият току-що бе напуснал разярен стаята й.
Много скоро след това Амбър се появи в салона, облечена в рокля с цвета на планински бор. На този тъмнозелен фон древният кехлибарен медальон светеше като запален. Облакът на разпуснатите коси обгръщаше лицето й. Придържаше го сребърна диадема, инкрустирана с кехлибари с цвят досущ като цвета на очите й.
Дънкан я погледна така, сякаш виждаше непозната. Само един бърз поглед, нищо повече. Сетне се обърна към Посветената, чиито сиви очи повече от всякога приличаха на зимно небе.
— Както виждаш — каза рязко той, като посочи към прага, — Амбър е жива и здрава.
Касандра се обърна и погледна момичето, което бе отгледала като своя дъщеря.
— Какво става с теб? — попита тя.
— Това, което ми предрече.
Болка премина като сянка през лицето на възрастната жена при тези тихи думи. За миг Касандра сведе глава. Когато я вдигна отново, лицето й бе напълно безизразно.
— Благодаря, господарю — тихо каза тя, като се обърна към Дънкан. — Няма да те безпокоя повече.
— Чакай — извика Дънкан, когато Касандра понечи да си тръгне.
— Да? — спокойно попита тя.
— Какво си предрекла на Амбър?
— Нищо, което би могло да засегне твоята власт над Стоун Ринг, хората и земите ти.
— Амбър — каза Дънкан без да откъсва очи от Касандра. — Искам да докосваш Посветената, докато я разпитвам.
За миг на лицето на Амбър се изписа изумление. После то се смени с гняв.
— Няма причина да се съмняваш в думите й — рязко каза тя. Усмивката му бе студена като очите на Касандра.
— За теб може и да няма — заяви той. — Но към мен Касандра не питае топли чувства.
— Дъще — каза Касандра, като протегна ръка. — Съпругът ти е обезпокоен. Успокой го.
Амбър пое изящните й пръсти в своите. Чувствата, които се преляха в нея, бяха противоречиви, силни, кипящи в огъня на всичко, заложено някога на карта.
И загубено.
Амбър стисна очи, за да спре сълзите, които Касандра никога нямаше да пролее сама.
— Не съм предрекла нищо, което би могло да засегне твоята власт над Стоун Ринг, хората и земите ти — повтори Касандра.
— Истина е — каза Амбър.
Сетне притисна за миг дланта й към бузата си и я пусна. Безпокойство обзе Дънкан. Беше почувствал тъгата в двете жени, макар че никоя от тях не каза нищо повече. Сякаш се сбогуваха.
— Какво си предрекла на Амбър? — настоя да узнае той.
И двете мълчаха.
— Какво си предрекла?
Касандра погледна Амбър. Тя поклати глава.
— Това засяга единствено Амбър и мен — каза възрастната жена, като се обърна отново към Дънкан.
— Аз съм господар на тази крепост. Ще отговаряш на въпросите ми!
— Да — отвърна Касандра, — ти си господар на тази крепост. Отговорът ми е, че това, което става между Амбър и мен, няма нищо общо със сигурността на крепостта.
Дънкан се взря в спокойните й сиви очи и разбра, че няма да получи никакви други обяснения.
— Амбър — каза той, — ти можеш да ми кажеш това, което ме интересува.
— Да използвам дарбата си само за да задоволя твоето излишно любопитство, би било грях. Ти си господар на телата на хората, не на душите им.
Дънкан скочи от стола си като изстрелян с лък. Ръката му сграбчи Амбър за лакътя, без да й остави време да се подготви за болката, която щеше да дойде заедно с насладата от докосването му.
Но дори да бе имала време, Амбър нямаше да успее да се подготви за онова, което почувства при допира му. Гняв и желание, презрение и копнеж, мъка и яростна борба за самоконтрол. Безкрайно страдание, от което не можеше да се избяга.
Неговата и нейната болка, слети в едно.
Преди да успее да стисне зъби, от устните й се изтръгна болезнен вик.
— Амбър? — попита дрезгаво Дънкан.
Тя не отговори. Не можеше. Силите й едва стигаха да стои изправена под този порой от чувства — нейни и негови.
— Би било по-милостиво от твоя страна да я удариш с камшик — горчиво каза Касандра. — Но ти нямаш милост към нея, нали?
— Какви ги бръщолевиш, за бога? — изръмжа той. — Не я стискам толкова силно, че да й причиня болка.
— Дори да й бе счупил костта, Амбър нямаше да се чувства толкова зле.
— Говори по-разбрано, жено!
— Нали това правя. Леко или грубо, твоето докосване е агония за нея.
Дънкан погледна Амбър и едва сега видя нея, не собствения си гняв. Лицето й бе бяло като сол. Зениците й се бяха разширили и само по ръбовете им бе останала тънка, почти невидима златиста ивица. Пот блестеше по студената й кожа. Силите й я напускаха с всеки нов, поет едва едва дъх.
Потресен, Дънкан я пусна, сякаш го бе опарила.
Тя се свлече на колене и обгърна с ръце студеното си тяло, мъчейки се да овладее болката. Сега, когато Дънкан не я докосваше, това бе вече възможно.
Възможно, ала мъчително.
— Не разбирам — каза Дънкан объркано и в същото време гневно. — Преди допирът ми ти доставяше
