— Откъде да знам? — небрежно сви рамене Доминик. — Нали постоянно я губя, както любезно изтъкна преди малко. От друга страна обаче няма никакво значение какво иска или не иска Мег. Щом става въпрос за крепостта, господарят съм аз.
Лицето на вдовицата пребледня като платно. В очите й се появиха сълзи.
— Прекалих, милорд. Простете ми. Последните дни бяха доста тежки — припряно заобяснява тя. — Смъртта на лорд Джон, сватбата, пропъждането на сър Дънкан, това, че норманците взеха да се разпореждат необезпокоявано тук, където…
Едит рязко млъкна, осъзнала какво казва.
— Трудно ти е да се примириш с мисълта, че имаш господар норманец — каза с равен глас Доминик, — защото баща ти е бил убит от норманците.
— Да, господарю — прошепна тя. — Съпругът и братята ми също. — Пръстите й играеха нервно със златната брошка, подарена й от Доминик.
— Войната свърши — заяви спокойно той. — Ако искаш да продължаваш да я водиш, ще трябва да си потърсиш друга крепост.
Едит изписка ужасено, свлече се на колене и сграбчи ръката му.
— Не, умолявам ви. Позволете ми да остана тук, докато… — Гласът й се прекърши.
— Докато?
— Аз нямам друг дом. Не искам друг дом. Моля ви, господарю. Нека остана тук. Ще ви докажа, че го заслужавам, каквото и да поискате от мен.
Първоначалният порив на Доминик бе да отдръпне ръката си от целувките, с които я обсипваше Едит, защото те бяха по-скоро сладострастни, отколкото смирени и умоляващи. Но се въздържа. Беше се научил, че поривите са твърде лош съветник.
— Каквото и да поискам? — тихо повтори той.
— Да — отговори тя, без да го поглежда.
— Тогава стани и ми кажи кои са любимите места на моята съпруга.
Едит остана на колене, притискайки ръката му до заоблената си гръд.
— Градината — започна тя, — птичарникът…
— Вътре в крепостта — прекъсна я Доминик, като отдръпна ръката си със зле прикрито отвращение.
— Билкарникът, параклисът и банята — каза Едит. Сетне добави: — Двамата с Дънкан особено много обичаха банята. Тя е много усамотено място, а и сапуните на господарката са меки като лебедов пух.
Изражението на лицето на Доминик бързо й показа, че с тези думи съвсем не печели симпатиите на новия си господар.
— Извинете, милорд — припряно каза тя. — Всичко е било съвсем невинно, сигурна съм.
— Върви в параклиса — изръмжа през зъби Доминик на брат си. — Вземи и Едит със себе си.
Преди който и да било от двамата да успее да се възпротиви на нареждането му, той се завъртя на пети и се отдалечи. Стълбата към билкарника беше тъмна и студена, защото той се намираше в задната част на крепостта, където постройката се сливаше с каменистия склон. Доминик грабна една факла и я поднесе към свещта, която гореше постоянно при входа към долните нива на крепостта. Факлата се запали и се разгоря с блед оранжев пламък, което свидетелстваше за немарливата й направа.
Въздухът беше студен, влажен и напоен с мириса на храна и билки. Доминик закрачи решително по тесния коридор, като се опитваше да овладее гнева, кипнал във вените му при мисълта за Мег и Дънкан и за сладострастните им игри в банята. Не ме интересува, каза си той, какво е правила, преди да стане моя съпруга. И в същия миг се сепна. Не можеше да повярва!
Шокът от тази мисъл пропъди гнева му. Мег е била сгодена за Дънкан. Кралят се бе противопоставил на брака им, както и на всички други женихи, предложени от Джон. При това положение беше напълно естествено тя да подири удоволствие в прегръдките на мъжа, с когото винаги са били толкова „привързани един към друг“.
Самият Доминик не беше чак такъв светец, та да обвинява съпругата си за това, че се е поддала на чувствената си природа. Ала всеки път, когато си представеше как Мег лежи в обятията на Дънкан и как шотландецът граби с пълни шепи от щедро разтворените пред него богатства на нейната женственост, в кръвта му закипяваше убийствена ярост.
За да я смири, той се насили да съсредоточи вниманието си върху помещенията от двете страни на коридора. За разлика от останалите стаи в крепостта те бяха чисти и подредени, и очевидно се поддържаха такива далеч отпреди да издаде своята заповед за привеждане на крепостта в ред.
Доминик наведе глава, за да мине под ниския праг на билкарника. В мига, в който се изправи отново, до слуха му достигна гласът на Мег. Беше застанала с гръб към него и счукваше нещо в едно хаванче върху дълга каменна маса, която изглеждаше като поникнала направо от земята под краката й.
— Който и да си ти — каза тя без да се обръща, — остави факлата навън, защото вреди на въздуха в билкарника. Колко пъти трябва да го повтарям на всички в тази крепост?
— Навярно толкова, колкото аз трябва да ти повтарям да си стоиш в стаята — отвърна Доминик.
Мег се завъртя рязко. Очите й, осветени от трепкащия пламък на факлата, бяха огромни, стреснати. На светлината кожата й изглеждаше златна като камбанките, които Доминик бе захвърлил ядосано на леглото в стаята й.
— Ти! — възкликна тя. — Какво търсиш тук? Това е моето място!
— Не, мадам. Крепостта е моя, както и всичко в нея — остро каза той. — Добре ще е да го запомниш.
Мег му обърна гръб и отново се залови за работа. След миг хвърли поглед към водния часовник и започна да удря още по-бързо с чукалото.
— На теб говоря — каза Доминик, сдържайки гнева си с огромно усилие, свило устните му.
— Слушам те.
— Чу ли ме, когато ти казах, че не бива да напускаш покоите си, ако не съм с теб?
Мълчание.
— Отговори — изсъска той.
— Да, чух те.
— Тогава защо си тук?
— Билкарникът е част от моите покои — отговори тя.
— Не си играй с търпението ми.
— Как бих могла? — промърмори тя. — Ти нямаш такова.
Доминик, който винаги се бе гордял със своето търпение, внезапно установи, че е напълно изваден от него. С три широки крачки той прекоси помещението и сграбчи Мег за лакътя с една ръка.
— Стига с тези глупости. Ти се закле пред бога да се подчиняваш на своя съпруг. И в името на бога ще му се подчиняваш. Обратно в стаята, мадам.
— След малко — каза тя. — Трябва да се занимая още известно време с тези листенца.
Доминик не се опита да спори. Той просто се обърна и тръгна към изхода, влачейки Мег след себе си.
Тя също не се опита да спори. Дори не помисли. Страхът, който ръководеше всичките й действия откакто се бе събудила, я накара да се замята и да се задърпа като обезумяла в опит да се освободи от хватката на Доминик.
— Какво, за бога… — промърмори той.
Мег пусна хаванчето и заби ожесточено нокти в ръката му. Пръстите му обаче изобщо не се отпуснаха, затова тя се помъчи да ги отлепи от ръката си един по един.
Напразно. Доминик беше много по-силен от нея.
— Престани да се дърпаш, преди да си се наранила — строго каза той.
— Пусни ме!
— Не и преди да стигнем до стаята ти.
— Не! — прегракнало рече тя. — Трябва да си довърша работата!
