Елизабет Лоуел
Най-силната магия
1
Една пролет по времето на крал Хенри I
Северна Англия
Звук на боен рог проряза деня, възвестявайки пристигането на новия господар на крепостта Блакторн.
Ведно с него, подобно на привидение, от мъглата изникна тъмната фигура на рицар в пълно бойно снаряжение, яхнал огромен жребец. Кон и ездач изглеждаха едно цяло — неделимо, натежало от мъжествеността и силата, бушуващи като буря в кръвта им.
— Казват, че бил самия дявол, милейди — измърмори вдовицата Едит.
— Казват го за всички нормански рицари — отвърна Мег на своята компаньонка. Полагаше отчаяни усилия да звучи спокойно. — Но сред тях все трябва да се намират и мъже с добри и великодушни сърца.
Едит издаде гърлен, приличен на смях звук.
— Не, господарке. Твоят жених не случайно носи кована ризница и язди боен ат. Мирише ми на война.
— Война няма да има — отсече Мег. — Затова се омъжвам — за да се сложи край на кръвопролитията.
— Не се заблуждавай. Война се вдига по-лесно от сватба — каза Едит с мрачно задоволство. — Смърт на норманските натрапници!
— Млъкни — тихо каза Мег. — Не желая да чувам и думичка за война.
Скрита зад полуспуснатите кепенци на един от високите прозорци на главната кула, Мег подири с поглед конната свита, която трябваше да придружава воина, дошъл да стане съвсем скоро неин съпруг.
Но зад бойния жребец не се виждаше нищо друго, освен сребристата мъгла, която се виеше на валма над полята. Звукът на рог бе долетял откъм гората, която се простираше отвъд обработваемите земи на крепостта.
С всеки миг фигурата на облечения в доспехи конник ставаше все по-голяма. Яздеха право към крепостта, без капчица страх. Нямаше васали, бързащи след своя господар. Нямаше кавалери, водещи бойни жребци или товарни животни, превити под тежестта на лъщящи метални оръжия.
Противно на всички обичаи Доминик льо Сабр се приближаваше към саксонската крепост съпроводен единствено от дълбокия рев на бойния рог.
— Този наистина е самият дявол в човешки облик — каза Едит, като се прекръсти. — За нищо на света не бих се омъжила за него.
— Не се и налага. Обещана му е моята ръка, не твоята.
— Бог да те пази — промърмори Едит. — Треперя от страх за теб, милейди, понеже нямаш достатъчно разум да трепериш за себе си!
— Аз съм издънка на древен и горд род — отвърна Мег с приглушен глас. — Как може някакъв си норманец без име и без потекло да накара една друидска дъщеря да трепери?
Но още докато го казваше, Мег усети как по гръбнака й пролазват хладни тръпки. Колкото по-близо идваше Доминик льо Сабр, толкова по-силен ставаше страхът й, че нейната компаньонка може да е права.
— Дано бог бъде с теб, милейди. Защото вече съм сигурна, че дяволът ще бъде!
Докато изричаше тези слова, Едит отново се прекръсти.
Привидно спокойна, Мег се взря в приближаващия горд воин. Това бе мъжът, който щеше да получи ръката й и заедно с нея — обширните владения, които й предстоеше да наследи след смъртта на своя баща.
Тъкмо те бяха примамката, довела прочутия нормански рицар от Йерусалим чак до северните предели на земите на крал Хенри. Имотите на баща й отдавна блазнеха шотландските лордове и техните семейства неведнъж бяха искали ръката на Мег за синовете си. Но първо Уилям II, а след него и Хенри I твърдо отказваха да позволят на лейди Маргарет от Блакторн да се омъжи.
Но не и този път.
Рицарят, яхнал бойния си жребец, се приближаваше към Мег и тя постепенно започна да забелязва, че необичайната му дързост да пристигне сам далеч не е единственото необикновено нещо у него.
Объркана, Мег се взря в норманския рицар, който бе станал висш английски благородник. Над главата му не се развяваше стяг, на сълзовидния му щит нямаше герб. Шлемът му бе изкован от някакъв странен, тъмен метал със същия черен цвят като бойния му жребец. Дългото наметало, което обгръщаше облеченото му в ризница тяло и се спускаше върху задницата на коня, беше тъмно и надиплено и се полюшваше тежко при всяко мощно движение на жребеца.
Мег наблюдаваше приближаващия се непознат рицар и си повтаряше, че не бива да показва страх.
— Изглежда необикновено едър — обади се Едит.
Мег не каза нищо.
— Не ти ли се вижда страховит? — попита компаньонката.
Загадъчният рицар наистина изглеждаше внушително, но нямаше нужда после всички слуги в крепостта да шушукат как господарката им е треперела като лист при появата на бъдещия си съпруг.
— Не, не ми се вижда страховит — каза Мег. — Вижда ми се като мъж в железни доспехи, яхнал кон. Съвсем обичайна гледка.
— Като си помисли човек — отбеляза Едит с нотка на горчивина в гласа, — че до вчера Меча е бил само прост воин, а днес е вече един от любимците на краля. И че макар да не притежава никакви земи, хората говорят за него като за могъщ лорд.
— Лорд Доминик, наречен „Льо Сабр“ — Меча1 — измърмори Мег. — Прост воин или благородник, той е спасил сина на един от великите барони от сарацините. Казват, че без него кръстоносният поход на Робърт щял да свърши зле. Мъдрият крал награждава добрите си бойци.
— Със саксонска земя — тросна се Едит.
— Кралят е в правото си да реши с какво.
— Говориш така, сякаш това не те вълнува.
— Единственото, което ме вълнува, е да няма повече кланета.
Едит хвърли крадешком поглед към деликатното лице на своята господарка. Нищо не издаваше за какво мисли Мег в момента.
Компаньонката погледна отново към норманския рицар, който се приближаваше към портите на крепостта, завладяна от него по-скоро благодарение на едно обещание за женитба, отколкото в честна битка.
— Казват, че по време на бой бил хладнокръвен като лед и безмилостен като варварите от Севера — подметна Едит, нарушавайки мълчанието.
— С мен това няма да му свърши работа. Аз не съм нито лед, нито воин.
— А друидка — прошепна Едит съвсем тихичко, така че господарката й да не чуе.
Но Мег чу.
— Мислиш ли, че той знае? — попита Едит след няколко мига.
— Какво?
— Че никога няма да му родиш наследници.
